Лира Литературно-рекламна Агенция
Най-повратните моменти от 90-те възкреси един от участниците в прехода
„Преходно време. Личности, идеи, събития: История по… и отвъд документа“ – така се нарича мащабният труд на Димитър Луджев, който е един от родоначалниците на българския преход и като пряк участник в събитията от 90 -те, трийсет години по-късно, има основание да го нарече в първи том на своето изследване „договорения преход“. Политическата биография на проф. Луджев е общоизвестна и достъпна за всеки, но малко издания днес имат функцията на учебник за най-повратните моменти от развитието на страната ни.
– Господин Луджев, тази книга вероятно ще предизвика много ваши опоненти, защо я написахте?
– Със сигурност ще има опоненти, много от участниците в събитията са живи, да заповядат. С тази книга съм дал думата на всички. Но задачата, която най-вече си поставих, е да разбия както червената, така и тъмносинята „легендария“, аз така ѝ казвам. Защо я написах ли? За да разсея и мъглата около началния период на нашия преход, с куп изкълчени, измислени съждения и тълкувания, най-често правени със задна дата. Исках да покажа идеалите, целите и в крайна сметка революциите, които те породиха, и ентусиазмът с който започнахме реформите.
Ние просто искахме да постигнем това, което развитият Запад беше направил, и България да стане правова държава, с либерална демокрация, работеща пазарна икономика, с проспериращо гражданско общество.
– Нямаше ли твърде много аматьори в политиката по това време?
– Аз показвам какви бяха политиците тогава. От една страна, рутинирани, опитни управленци, със сериозни познания – като Луканов и неговия реформатски кръг. Тях ги таричаха западняци. Въпреки сериозната си подготовка по отношение на западната пазарна икономика, те се оказаха безсилни да преодолеят съпротивата на собствената си партия и да направят каквито и да е реформи.
– Каква е грешката на СДС, според вас?
– По мое мнение СДС беше създадена като коалиция на някакви несъществуващи организации – партии, които тепърва се появяваха, но нямаше, да речем, група от типа на Чешкия форум. (Гражданският форум е политическо движение, създадено два дни след избухването на Нежната революция в Чехия. Б. р.) Аз тогава обяснявах на Желю Желев, че подобни групи като Чешкия и Унгарския форум (Унгарският демократичен форум е първата некомунистическа партия в страната, създадена през 1987 г. Б. р.), тъй като не са партийни, дават възможност за една естествена конкуренция, на върха да не излязат партийните нагаждачи, а интелигентни и технически грамотни хора, които да осъществят реформите.
– В България революция не се случи, а как протече мирният преход към реформите?
– Нежните мирни революции също имат своята особеност. Историкът Тимоти Гартън Аш ги нарича „реФолюции“. Това са революции на реформи, които се правят отгоре. Независимо дали е под народния натиск, цялата революционна смяна на системата става отгоре. Но реформата е интелектулно упражнение. Тя изисква капацитет, знания за съвременните политически и икономически структури. Затова още през 90-91–ва се сблъскаха две направления в СДС, което беше призвано да извърши целия преход. От една страна, Коалиционният съвет – политиците с техните ограничени възможности да правят публична политика и да проумеят задачата на реформите.
Около Кръглата маса и особено при правителството на Димитър Попов, където бях вицепремиер, беше либерално-реформаторския кръг. Тогава млади юристи, икономисти водеха преговорите с МВФ, Световната банка, Европейския съюз и доста западняци твърдяха, че имаме наистина подготвени хора. Затова успехът на нашата революция беше възможен при коалиционното правителство. Съставът на социалистите в това правителство също беше от специалисти.
Първата вълна на либерални реформи беше успешна, класираха ни до Полша, Чехия и Унгария.
– Защо изведнъж се срути основата на българския преход?
– Срути се, защото по времето на Филип Димитров надделяха едни кресльовци, които се биеха в гърдите, че са големи антикомунисти и мислеха, че преходът може да се направи с административно насилие, без сътрудничество с хората, без сътрудничество със синдикатите, само чрез конфронтация, с налагане на тяхната меко казано ограничена представа за демокрация. Когато те изключиха, изгониха, изтласкаха, изхвърлиха почти целия сериозен експертен потенциал на СДС, реформите увиснаха. При БСП се разви същият процес, реформаторите-западняци бяха изтласкани, дойдоха млади доктринери тип Жан Виденов, Дончо Конакчиев, които си представяха, че ще съдадат голямата социална държава и резултатът беше пълна катастрофа. Накратко – българският преход не се случи, не защото беше сгрешен моделът, а защото бяха отстранени хората, които да го извършат.
– Мнозина са чувствителни към темата за деполитизацията на МВР и армията, засягате ли тези теми?
– Разбира се, в първия том се говори за първите промени в армията, например как с президента Желев чрез Консултативния съвет за национална сигурност сменихме цялото командване на българската армия и сложихме съвсем нов състав. Описвам и преструктурирането на службите, ще прочетете каква борба беше това да се случи. Тогава беше изработен и новият закон на МВР, който впрочем е по-демократичен от сегашния. Той предвиждаше децентрализация на службите, превърна специалните разузнавателни служби само в информационни, без право на наказателни действия. Така нареченото външнотехническо разузнаване беше ликвидирано, премахна се цялата мрежа от шпионски дипломатически представителства по целия свят и бяха създадени съвсем нов тип отношения със западните ни партньори. Посочвам и причините за раждането на охранителните структури. Отначало позволихме те да бъдат създадени от именити наши шампиони, спортисти, борци и т.н. просто защото полицията нямаше средства и възможност да охранява държавните и частни обекти.
– Кое беше най-трудно за вас?
– Имам едно изказване, че когато сформирахме коалиционното правителство на СДС, живеех с чувството, че ние управляваме, обаче около нас съществува мрежа от хора с паралелна власт. Не знам дали си давате сметка какво означава партия, наброяваща над един милион души, да владее цялата държавна система. Това беше нещо страховито! И какво ни струваха процесите на демонополизация. Защото смисълът на демокрацията беше не просто да създадем търговски дружества, а да ликвидираме горния слой на висшата партийна стопанска номенклатура.
Смисълът на банковата реформа беше да отстраним новоизпечените банкери, главно сътрудници на Държавна сигурност, въобще – изключително трудни времена. За съжаление, разцеплението в СДС допълнително усложни нещата.
– Първият том на вашата книга приключва със създаването на правителството на СДС. Предстои и втори, в него кой период обхващате?
– Втория том съм озаглавил „Управлението на СДС (1991-1992)“. Хронологически завършва с падането на правителството на Филип Димитров. Има един епилог, който вече хваща периода на управлението на Любен Беров. Накрая идва решителната победа на изборите на БСП през 1994 г.
В този том се развива битката между либералната реформаторска тенденция в СДС и така наречените „кинжали“ – привържениците на твърдата псевдоантикомунистическа конфронтационна политика. Те успяха да се скарат с всички възможни среди, да проведат война на всички фронтове. Там се роди и тъмносинята легенда за прехода.
