Начало / България / Неиздавани разкази и новели от „бащата“ на Стивън Кинг

Неиздавани разкази и новели от „бащата“ на Стивън Кинг

Drugi_bogove_prw-01Американският писател Х. Ф. Лъвкрафт (1890–1937) е автор на произведения с водещ принцип „космическият ужас“. Почти неизвестен приживе, сега заради размаха на фантазията си той често е слаган наравно с Хърбърт Уелс и Дж. Р. Р. Толкин.

Творбите му могат да се определят както като хорър, така и като мрачно фентъзи или черна фантастика. Наричат ги също „стихове в проза“. Лъвкрафт е повлиян от Едгар По и от хималайските картини на Николай Рьорих, а от своя страна неговите апокалиптични видения оказват силно въздействие върху Стивън Кинг и съвременната попкултура.

Настоящият сборник „Други богове“ (изд. „Изток-Запад“) с избрани творби ни отвежда в света на сънищата, на призрачното и свръхестественото, на хаоса, мистиката и ужаса, на магичното и езотеричното, на смъртта и извънземните странствания. Книгата включва прочутата новела „Подир сънищата – към незнайния Кадат“ и 26 разказа, повечето от които излизат за пръв път на български език.

 

ОТКЪС

АУТСАЙДЕРЪТ

Не спи спокойно тази нощ баронът,

а всички воини, дошли да му гостуват,

ковчези, вещици и демони сънуват

и дълго от кошмари се измъчват.

Кийтс

 

Нещастен е онзи, на когото спомените от детството носят само страх и тъга. Окаян е човекът, в чието съзнание изникват самотни часове в огромни и мрачни стаи с потъмнели тапети и влудяващи полици със стари книги или будещи страх бдения в сумрачни горички с нелепи, грамадни и натежали от лиани дървета, чиито клони се поклащат високо над главата му. А боговете ми предопределиха точно такава орис – на мен, зашеметения, разочарования, опустошения и съсипания. Ала колкото и да е странно, въпреки това съм доволен и се вкопчвам отчаяно в тези хербаризирани спомени в миговете, когато моите мисли ме заплашват, че ще се отклонят към другото.

Не зная къде съм се родил, ала замъкът беше безкрайно стар и безкрайно ужасен – пълен с неосветени коридори и с високи тавани, на които очите можеха да съзрат само паяжини и сенки. Плочите по рушащите се коридори винаги изглеждаха непоносимо влажни и всичко бе пропито от противна миризма, сякаш излизаща от струпани накуп поколения от мъртъвци.

Винаги беше тъмно, поради което понякога палех свещи и с облекчение се взирах в пламъка. Навън слънцето също не грееше, защото ужасните дървета се извисяваха и над най-високата кула, до която можеше да се стигне. Една от кулите, черна на цвят, се издигаше над дърветата в непознатото за мен небе, но тя беше леко порутена и човек не можеше да се качи до върха ѝ, освен ако не се изкатереше от камък на камък по отвесната стена, а това не беше възможно.

Сигурно живеех от години на това място, ала не мога да измеря времето. Сигурно някакви същества са се грижили за нуждите ми, само че не можах да си спомня за никого, помнех само себе си и никаква живинка освен безшумните плъхове, прилепи и паяци. Мисля, че който се е грижил за мене, сигурно е бил възмутително стар, защото първата ми представа за жив човек е за същество, нещо като смешно мое подобие, само че изкривено, съсухрено и съсипано като замъка. За мен костите и скелетите, осеяли някои от каменните крипти дълбоко под земята, близо до основите, изобщо не бяха нещо нелепо. Във фантазиите свързвах тези неща с всекидневни събития и те ми се струваха по-естествени от цветните картини с живи същества, които виждах в множество от плесенясалите книги. От такива книги научих всичко, което сега зная. Нямах учител, който настойчиво да ме напътства и не си спомням през тези години да съм чул човешки глас, дори собствения си глас, защото макар да бях чел за говоренето, през ум не ми минаваше да говоря на глас.

И за външността си изобщо не мислех, защото в замъка нямаше огледала и аз просто инстинктивно смятах, че приличам на младите хора, чиито рисунки и картини виждах в книгите. Усещах се млад, след като имах толкова малко спомени.

Често лежах навън под сенчестите безгласни дървета оттатък зловонната вода на рова, мечтаех с часове за неща, прочетени в книгите и с копнеж си представях, че съм сред многоцветни тълпи в слънчевия свят отвъд безкрайната гора. Веднъж направих опит да се измъкна от гората, но колкото повече се отдалечавах от замъка, толкова повече се сгъстяваше мракът и във въздуха се прокрадваше усещането за нещо страшно, при което хуквах назад като обезумял, да не би да се изгубя в лабиринта от беззвучна тъмнина.

Безкрайно много сумрачни часове прекарах в сънища и очакване, макар да не знаех какво очаквам. После, в сянката на самотата, копнежът ми за светлина ставаше неудържим, вече не бях в състояние да стоя безучастен, затова протягах с молба ръце към черната порутена кула, стърчаща отвън, над гората, в непознатото за мен небе. Най-накрая реших да се изкача до върха на кулата, дори ако падна, докато го правя – по-добре беше да зърна небето и да загина, отколкото да живея, без някога да съм видял деня.

Изкачих се в усойния сумрак по изтърканите и стари каменни стъпала и стигнах до равнище, където изчезваха. Продължих да се катеря нагоре, като се хващах за малки издатини. Отвратителен и страшен беше този скален цилиндър, в който нямаше стълбище – черен, ронещ се и без жива душа в него, със зловещи, стряскащи ме прилепи, чиито криле не вдигаха шум. Ала още по-отвратително и страшно беше, че напредвах много бавно, защото и като се катерех, мракът над мен оставаше все така гъст и ме връхлетя ново, смразяващо усещане за нещо призрачно и древно. Потреперих, като се зачудих защо не съм стигнал до светлината и щях да погледна надолу, но не се осмелих. Казах си, че внезапно е настъпила нощта и напразно пипнешком търсих отвор – прозорче в камъка, за да надникна навън и да погледна нагоре, за да преценя колко високо съм стигнал.

Съвсем внезапно, след безкрайно дълго катерене по празната кула над страшната бездна усетих, че главата ми опира в нещо твърдо и разбрах, че съм стигнал до покрива или поне до нещо като под. Протегнах в тъмното свободната си ръка и пипнах преградата – беше каменна и не помръдваше. После, изложен на смъртна опасност, обиколих кулата, като се вкопчвах във всяко нещо, което можеше да ми предложи слузестата стена, и опипвах с ръка, докато накрая усетих, че преградата поддава. Тогава отново тръгнах нагоре и блъснах с глава плоча или капак, защото и двете ми ръце бяха заети с опасното придвижване. Горе не се появи светлина и когато се протегнах да проверя, установих, че засега съм приключил с катеренето, защото плочата закриваше отвор в пода, през който се стигаше до равна каменна повърхност с по-голяма обиколка от кулата в подножието; несъмнено това бе подът на високо разположена и просторна наблюдателница. Пропълзях внимателно през отвора и се опитах да попреча на тежката плоча да се върне на мястото си, ала претърпях неуспех. Лежах изтощен на каменния под и слушах призрачното ехо от наместването на плочата, като се надявах при нужда отново да мога да я отместя.

Тъй като смятах, че съм стигнал невероятно високо, много над проклетите корони на дърветата, криво-ляво станах от пода и пипнешком взех да търся прозорец, за да погледна за пръв път в живота си небето, Луната и звездите, за които бях чел. Ала ме чакаше пълно разочарование, защото намерих само широки полици от мрамор, върху които имаше странни продълговати сандъци с обезпокоителни размери. Замислих се и взех да се чудя какви ли древни тайни могат да бъдат скрити в това високо помещение, от стотици векове без връзка със замъка. После ръцете ми неочаквано напипаха вход с каменна врата, грубовато направена от дялани камъни.

Опитах да я отворя, но се оказа заключена. С върховен прилив на сила превъзмогнах всички трудности и вратата се отвори навътре. В този миг ме обзе върховно въодушевление, каквото не бях изпитвал, защото през красива желязна решетка по стълбището от няколко стъпала, тръгващо нагоре от новооткрития вход, кротко светеше сияйната пълна Луна, виждана от мен само насън и в неясни видения, които не се осмелявах да нарека спомени.

Представих си, че вече съм стигнал до най-високата точка на кулата и побързах да изкача няколкото стъпала оттатък вратата, но изведнъж Луната бе закрита от облак и аз се спънах, след което взех да се придвижвам по-бавно в тъмното. Когато стигнах до решетката, все още беше много тъмно. Внимателно проверих и разбрах, че няма ключалка, но не я отворих – от страх, че мога да падна от изумителната височина, до която бях стигнал. После луната отново се появи.

Най-демоничен е потресът от крайно неочакваното и нелепо невероятното. Нищо, преживяно от мен дотогава, не можеше да се сравни с ужаса от видяното в този момент, като се имат предвид странните чудатости, които съзряха очите ми. Гледката беше съвсем обичайна, но смайваше, защото представляваше следното: вместо да се вижда зашеметяващата картина на върхове на дървета, гледани от много високо, около мен, на едно равнище с решетката, ни повече, ни по-малко се простираше твърдата земя, украсена и разнообразена с мраморни плочи и колони. Върху ѝ падаше сянката на стара каменна църква, чиято порутена камбанария се открояваше призрачно на лунната светлина.

Почти в несвяст отворих решетката и тръгнах, олюлявайки се, по пътеката с бял чакъл, която се простираше нагоре и надолу. В разсъдъка ми, макар да бях замаян и объркан, все така се криеше налудно желание да видя светлината и дори фантастичното чудо, на което станах свидетел, не можеше да ме откаже от намерението ми. Нито знаех, нито ме интересуваше дали преживяването ми е плод на безумие, сън или магия – просто твърдо си бях наумил да стигна до блясък и извисяване на всяка цена. Не знаех кой съм или какво съм, нито какво би следвало да ме заобикаля, макар че докато продължавах да вървя и да се препъвам, в мен изникна някакъв страшен, скрит спомен, заради който придвижването ми стана недотам случайно. Минах под една арка извън мястото с плочи и колони и тръгнах през голо поле. Понякога забелязвах път и го следвах, понякога от любопитство тръгвах през ливадите, където само тук-там се виждаха останки, напомнящи, че някога в древността това е било път. Веднъж преплувах бистроструйна река, където обрасли с мъх камъни говореха за отдавна изчезнал мост.

Сигурно минаха повече от два часа, преди да стигна онова, което, изглежда, беше целта ми – внушителен, обрасъл с бръшлян замък в парк, нагъсто засаден с дървета – всичко бе влудяващо познато, но и пълно с невиждани неща, които ме притесняваха. Видях, че ровът е пълен с вода, а някои от добре познатите ми кули са разрушени, но имаше и нови неща, объркващи гледащия. Обаче онова, което наблюдавах с най-голям интерес и радост бяха отворените прозорци, от които струеше великолепна светлина и се носеше шумът от голямо веселие. Приближих се до един прозорец, надзърнах вътре и видях твърде странно облечени хора, които се забавляваха и си разменяха остроумни реплики. Понеже дотогава не бях чувал човешка реч, можех само да се досещам за какво си говореха. Имаше лица с изражения, припомнящи ми някакви много стари неща, а други ми бяха напълно непознати.

Прекрачих през ниския прозорец в ярко осветената стая и с тази крачка вместо единствения светъл миг на надежда, който имах, бях разтърсен от възможно най-мрачно отчаяние и прозрение. Кошмарът не се забави – щом влязох, веднага последва едно от най-ужасните събития, които някога бях виждал. Едва минах през перваза, когато всички присъстващи внезапно бяха обзети от неподозиран, невероятно силен страх, който изкриви лицата и накара почти от всяко гърло да излезе вик на ужас. До един хукнаха да бягат и сред врявата и паниката няколко души припаднаха и бяха измъкнати от обезумелите си тичащи другари. Много закриваха очите си с длани, а после слепешком и непохватно бързаха да се махнат, преобръщайки мебелите и блъскащи се в стени, преди да стигнат до някоя от множеството врати.

Пищяха сърцераздирателно, а аз стоях в ярко осветеното помещение, гледах замаян и слушах как виковете им заглъхват. Треперех при мисълта какво може да се спотайва невидимо край мен. Беглият поглед показваше, че стаята изглежда празна, но когато се приближих до една от нишите, ми се стори, че усещам там присъствие – едва доловимо движение отвъд златната арка на входа, през който се стигаше до друга, доста подобна стая.

Когато наближих арката, започнах да усещам движението по-ясно, а после, едновременно с първия и последен звук, който издадох (отблъскващ вой, който ме отврати почти толкова болезнено, колкото и пакостната му причина), видях изцяло, с ужасяваща, смразяваща яснота онова невъобразимо и неописуемо чудовищно нещо, за което не може да се говори и което дори само с появата си преобрази една весела компания в стадо полудели бегълци.

Изобщо не мога да кажа на какво приличаше, защото представляваше сбор от всичко нечисто, неестествено, ненормално и ненавистно. Така изглежда разлагащ се върколак, олицетворение на древността и развалата; вонящото и разкапващо се привидение в болни представи, ужасното оголване на онова, което милосърдната земя винаги трябва да крие. Господ ми е свидетел, че не принадлежеше на този свят, дори ако някога му беше принадлежало, ала в ужаса си аз виждах в отхапаните късове и стърчащите голи кости очертания на хилещо се, отвращаващо подобие на човешко тяло, а мухлясалите, разпадащи се одежди ме смразиха дори в невъобразимо по-голяма степен.

Бях почти парализиран, но не и чак дотам, че да не направя немощен опит да побягна – отстъпих назад и се препънах, но това премахна силата, с която безименното и безгласно чудовище ме държеше. Очите ми, омагьосани от стъклените орбити, които се взираха с омраза в тях, отказваха да се затворят, макар че погледът ми, за щастие, бе замъглен и след първоначалния шок вече виждах, макар и неясно, ужасното нещо. Опитах да вдигна ръка, за да скрия картината, но чувствата ми дотолкова бяха притъпени, че ръката не се подчини изцяло на волята ми. Опитът обаче бе достатъчен, за да наруши равновесието ми, така че се наложи залитайки да измина няколко крачки, за да избегна падането. В този миг изведнъж усетих с мъчителна яснота колко наблизо е мършата, чието страховито и хрипливо дишане донякъде си въобразих, че чувам. Почти обезумял, все пак успях да посегна, за да отблъсна смрадния призрак, приближил се толкова много, и в една катаклизмична секунда от космическия кошмар и пъкленото преживяване пръстите ми докоснаха разлагащата се, протегната лапа на чудовището под златната арка.

Не изпищях, но всички адови привидения, носещи се по нощния вятър, нададоха писъци вместо мен, защото в същия миг разсъдъкът ми бе пометен от падащата лавина на унищожаваща душата памет. В този миг научих всичко, което се е случило; спомних си не само ужасния замък и дърветата, но и разпознах променената сграда, в която се намирах сега. Най-ужасното е, че разпознах нечестивата, гнусна твар, която стоеше пред мен и се хилеше, докато отдръпвах от нея изцапаните си ръце.

Ала в Космоса има както горчивина, така и балсам, и този балсам е еликсирът на забравата. Във върховния ужас, изпитван в този миг, аз забравих какво ме е уплашило и избликът на черна памет изчезна в хаоса на отекващи в мен образи. Бягах насън от призрачното прокълнато здание, тичах бързо и безшумно на лунната светлина. Когато се върнах в мраморната сграда в църковния двор и слязох по стълбището, открих, че каменният капак не се помръдва, но не съжалих, защото мразех и древния замък, и дърветата.

Сега се нося по нощния вятър заедно с присмехулните и приятелски настроени привидения, а денем се забавлявам сред катакомбите на Нефрен-Ка в затворената и неизвестна долина Хадот край Нил. Зная, че като изключим Луната над каменните гробници в Неб, светлината не е за мен; не са за мен и веселбите, освен безименните празненства на владетелката Нитокрис под Голямата пирамида, ала в новата си свобода и липсата на ограничения направо приветствам горчивината на отчуждението.

Защото, макар че еликсирът на забравата ми донесе спокойствие, винаги ще зная, че съм аутсайдер – чужд на този век и сред онези, които все още са хора. Зная това от мига, когато протегнах ръка към привидението в голямата златна рамка – пипнах го, а пръстите ми докоснаха студената и твърда повърхност на гладко стъкло.

Прочетете още

out

„Другият“ прави хоръра отново велик

Опре ли ножът до кокал и на човек му дойде на главата да се грижи …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.