Начало / Критика / Войната и след това

Войната и след това

218883_bМатей СТОЯНОВ

Романът  „След това“ (изд. „Интенс“) на британския писател Ридиън Брук среща за първи път българската публика с този автор. Дълго повтаряната сентенция, че историята се пише от победителя, в тази творба бива нарушена. Брук ни запознава и с гледната точка на победените. Намерил е човешкото измерение на нация, свързана с омразна идеология в паметта на целия човешки род. Видяна след нейния разгром.

Излишно е да уточнявам, че става дума за Германия след Втората световна война. Романът разказва за британското присъствие в окупираната от съюзниците зона. На фона от заварените разрушения след англо-американските бомбардировки и с тежестта от спомена за германските въздушни удари над Острова, главният герой, офицер от победителите, се е заел да възстанови от разрухата района, за който отговаря. И с нещо далеч по-амбициозно – да излекува съзнанието на местните хора от натрапени античовешки теории и от сляпото подчинение.

Офицерът е събирателен образ за хуманистичните тенденции в Британската империя през 19-и век, свързани с положителната роля на парламентаризма и разпространението на социални идеи. Тогава отделни личности се противопоставят на имперската надменност и колониалните догми. По обясними причини офицерът от окупационните сили е самотен в своята хуманистична мисия. Повечето му колеги носят у себе си желанието за възмездие. То е обяснимо след нацисткото насилие, превърнато в машина за убиване. Пречи им да вникнат в драмата на победените – гладните деца, чувството за вина у обикновения човек, че е допуснал да бъде въвлечен в масово престъпление. За търсещия мъст това са подробности.

Британският офицер е самотен заради травмите и от двете страни. И едните, и другите са дали жертви и са се окопали в своята враждебност. Трудно биха усетили страданието на довчерашния враг.

Изострената емоционалност поражда примитивни реакции. Поданиците на не по-малко съсипаното Обединено кралство търсят самочувствие в минало величие на своята страна. Германците, подгонени от жесток недоимък, стигат до абсурдна носталгия за времето на Хитлер.

Тези настроения водят британския офицер до трудна битка за осъщест вяване на неговата хуманна мисия. Верен на своите убеждения, той разрешава на собственика на конфискуваното голямо жилище да остане у дома си. Рядък случай за окупираната зона, където английското командване не разрешава по-тесни контакти с местното население. Домакинът е изгубил жена си в огнения ад на войната. Новонастанилият се пристига със съпругата си и детето.

Германецът по своята степен на цивилизованост е аналог на новия си съжител. Няма нищо общо с нацистката идеология. По професия е архитект и носи типичната немска добродетел на съзиданието, която познаваме от великите им творци. Мечтае да издигне нови къщи върху руините на страната си.

Между тези двама хуманисти, поставени в принудително противопоставяне след изминалата война, в ролята на лекуващата природа се оказва съпругата на британеца. Кой друг, освен една жена, може да заеме това несигурно пространство? Със своята спонтанност и приспособимост едновременно.

Тя пристига в Германия с отчаянието от загубата на другия си син при немско въздушно нападение. С готовата омраза към тази страна. За да прерасне това в добронамереност след нормално човешко общуване. Докато се стигне и до по-голяма близост. Всичко това не е ли обрулената природа, готова за нови надежди и заблуди?

Защо при това драстично разминаване накрая никой не е ощетен? Дали заложеното естествено благородство надделява? Или оцелял цивилизационен полъх?

Най-вероятно е въздействал пресният урок от войната. Подсказал е повече възможности за мирни разрешения. Самото заглавие на романа е достатъчно красноречиво – какво се случва „След това“. Жестокото кръвопролитие не е наречено с истинското си название. Сякаш авторът се е опасявал да не повика отново трагедията, за да наблегне на последиците от нея.

Ридиън Брук чрез речника на героите си разкрива не само душевните им травми, но и порива за проникване в по-сложни състояния на човешкия характер. Ползва думите като средство за нравствено оцеляване. Като дълбоко поемане на дъх след дълго отсъствие на морални стойности.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.