Лира Литературно-рекламна Агенция
Младата жена описва разтърсващите си преживявания в „За да живея“
Йонми Парк е родена в град Хесан, Северна Корея. Когато е на 13-годишна възраст, с майка ѝ бягат в Китай. „За да живея“ е нейната смайваща и проницателна автобиография, в която разказва за преминалото в глад свое детство, за бягството в Китай и годините в робство, прекарани там, до момента, в който тръгва с майка си през пустинята Гоби по пътя към свободата.
– Как се почувствахте когато видяхте живота си, описан в книга? Това е една мъчителна история.
– Докато не започнах да пиша книгата, не знаех какво значи „травма“, не знаех и какво означава „консул“, защото в Северна Корея ние нямаме тези думи, нямаме тези професии. Не знаех и какво е посттравматичен стрес и не смятах, че имам нещо такова. Мислех си, че съм един напълно нормален човек. Докато не започнах да пиша книгата, умът ми сякаш беше изключен. Дори не можех да си спомня какво се беше случило. Но като започнах да го описвам на хартия, взех да си припомням: писането се превърна в процес на припомняне.
Също така го изживявах отново. След като написах книгата и започнах да я чета отново, можех да видя реда на събитията. И си казах: „О, ето какво се е случило и ето как се е случило.“ Защото не я писах единствено по моите спомени, но и с тези на майка ми, сестра ми и на хората, които избягаха с нас. Така че много хора имаха своя принос. И чак сега се чувствам истински свободна. Не мисля че преди това съм се чувствала свободна, защото нещо постоянно ми тежеше. Сега, след като написах тази книга, цялото напрежение изчезна.
– Има ли момент от миналото ви, който се изкушавахте да оставите скрит?
– Честно казано, никога нямаше да разкажа тази история. Бях решена да забравя всичко това. Сега си мисля за факта, че моите правнуци ще четат тази книга. Дали ще имам нормално семейство след нея? Дали ще има някой, който ще ме види и ще каже: „Ти не си луда!“ Да познаваш момиче, преминало през такива неща − наистина ли искаш да си приятел с подобен човек? Или партньор? За мен това беше отказ от всичко – от собствената ми интимност, от достойнството ми като жена, която желае да бъде нормален човек.
Сега се чувствам истински свободна. Преди нещо постоянно ми тежеше. Сега, след като написах „За да живея“, цялото напрежение изчезна.
– Вие пишете откровено за начина, по който севернокорейките в Китай са продавани като стока от трафикантите на хора…
– Има хиляди хора, които преминават през същото и техните истории няма да бъдат чути. Ако се престрашиш да говориш, ще помогнеш и на другите да го правят. В севернокорейското общество би било края на света за жена да признае нещо подобно. Нашата традиция е чистота, девственост – за жената това е всичко. Жената не може да говори за лошите неща, които са ѝ се случвали.
– С някои изключения, мъжете във вашата история са чудовища, които експлоатират жените за лична изгода или удоволствие.
– Дълго време бях изгубила всякаква надежда за човечеството, особено за мъжете. Не можех да си представя, че ще видя мъж като нормален човек и не бих могла да им повярвам. Не можех да осъществя никаква връзка с мъжете. Доскоро не можех да го правя. Шест години минаха – шест години, в които не бях осъществявала контакт с мъж. Но след като започнах да пиша книгата, вярата ми в човечността се възвърна, по-специално в мъжете. Беше лошо за мен да мразя мъжете за толкова дълъг период от време, да си мисля, че те са най-лошото нещо на този свят. Все пак баща ми беше мъж.
– Един от мъжете е различен – Хонгуей. Той е гангстер и насилник, но наистина ви е обичал. Имате ли смесени чувства към него сега? В крайна сметка ви е помогнал да избягате.
– Впоследствие започнах да го разбирам, от една страна. Много съм мислила за това. Бях готова да го убия. Казах, че никога няма да му простя, че няма такова нещо, което да направи, за да изкупи вината си. Но хората правят грешки. Той изгубил и двамата си родители, знаел е какво е да живееш без родители, така че е бил наясно през какво преминавам. Заради това не мога да го мразя повече, но всичко е много сложно; не мога да обясня как точно се чувствам.
– Ще продължи ли да управлява династията Ким и в следващите 50 години?
– Разбира се, че ние няма да позволим това да се случи! Аз няма да позволя това да се случи! Ще живея по-дълго от Ким Чен Ун – той е по-дебел от мен. И изобщо не ме харесва.
– Това трябва да е знак, че правите нещо правилно, щом режимът има нужда да разпространява злобна пропаганда против вас?
– И аз мисля същото. Честно казано, ужасно е, че един от най-бруталните режими в света е срещу теб. За тях един живот не струва нищо в сравнение с жаждата за власт. Сега не само моят живот е в опасност, но и животът на роднините ми. Това е голяма отговорност, която почти ме накара да поискам да зарежа този проект. Страхувам се да не направят нещо на роднините ми. Но аз знаех какво става в Северна Корея и знаех, че трябва да говоря за това.
– Майка ви и сестра ви са преминали през също толкова трудни изпитания. Какво научихте за семейните ценности от това преживяване?
– Семейството е всичко; всеки разбира силата на семейството. Те бяха причината да оцелея, докато бях в плен, и сега те са причината да живея на свобода. Те са най-голямата благословия, която имам на света.
Концентрационните лагери могат да се видят от сателитните снимки, толкова много хора умират! Просто чуйте, това което искам да кажа.
– В момента говорите с мен в Ню Йорк. Как се чувствате тук?
– Все още се страхувам за храната. В Северна Корея глад означава смърт. Тук глад означава, че можеш да отскочиш до магазина на ъгъла, за да купиш нещо. Притеснявам се от храната. Ям много – твърде много. Но един ден напълно ще се приспособя към новия свят.
– Какво се надявате да извлекат за себе си хората от вашата книга?
– Наистина се надявам тя да хвърли малко светлина върху най-мрачното място на света. Ние не се чувстваме като човешки същества. Хората си правят шеги с прическата на Ким Чен Ун, с това колко е дебел – тази страна е шега, наистина. Шега е, но трагична шега, защото това нещо се случва с 25 милиона души. Тези неща ни бива да се случват на никого, защото са още един холокост, а Западът казва: „Това не се случва, това е шега, смешно е – нещата не може да са толкова сериозни.“ Но ние повтаряме историята – има хиляди свидетелства за това, концентрационните лагери могат да се видят от сателитните снимки, толкова много хора умират. Просто чуйте, това което искам да кажа. Надявам се хората да прочетат тази книга и да се вслушат.
