Начало / Автори / 110 години от рождението на писателя, който счупи стъклото с глава

110 години от рождението на писателя, който счупи стъклото с глава

660_5b546ddd87e6eeebd38be78b4c611787Иван ГОЛЕВ

Било е някъде в началото на 60-те години. На миналия век, да уточня за по-младите. Самият аз, млад тийнейджър, седях на пейката встрани от остъклената столова на почивната станция на Съюза на писателите между курортите „Дружба“ и „Златни пясъци“. Откъм стаите се зададе с изправената си походка Димитър Димов и закрачи към столовата. Май беше закъснял за закуска ли, за обяд ли… Лицевата страна, както казах, беше от стъкла, обрамчени с черна метална рамка долу над пода и горе, някъде над двата метра. Вратата беше отворена, но Димов се насочи към стъклото отдясно. Преди още да извикам, той се блъсна в него и големи и малки парчета рухнаха отгоре му. Стана за секунда. Доколкото помня, не пострада. Но най-странно ми се видя това, че вместо да продължи напред – тъй и тъй беше вече вътре – той направи крачка-две назад, така да се каже – поправи се и… този път влезе през вратата.

Всеки знае, а и на снимките е видно, че очилата му бяха със силен диоптър. Но имам и друго обяснение за случката. Той винаги ми се струваше малко отнесен, загледан в пространства и времена, различни от това, което отразяваха стъклата в момента. Не е изключено и в оня летен ден някой отец Ередия, поручик Бенц, някоя Фани Хорн или Ирина да са били пред взора му и затова да се бе объркал. Или пък…

След станалото залепиха на стъклата по една бяла ивичка на нивото на очите и друга, на височината на колената. Може би затова никой друг от писателите – нито през онова лято, нито по-късно – не мина по стъпките на Димитър Димов.

Поклон пред счупеното стъкло, майсторе! И пред създадените от теб други светове!

 

И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.

Дори най-честните съдии развързват очите на Темида, когато разглеждат дело за тридесет милиона.

Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!

С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора.

Истинското щастие идва, когато душата почне да трепти в съзвучие с външния свят.

Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.

Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.

…нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, … нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това, дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите ù.

Демокрация?… Ето ви демокрация!… Стачки, безредици, класова омраза… всичко друго, но не и творчески труд!…

Това е златното правило в търговията!… Когато някой се дави, натисни главата му дълбоко, за да имаш един конкурент по-малко…

Любовният ужас е сладък и опиянителен, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности – да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега предпочиташе втората. Дори по-късно той искаше да преживее още веднъж мъчителната напрегнатост на тия дни, наситени с възторзи и съмнения, с усещането на щастие, което бе непостижимо, на сенки, които никоя светлина не можеше да разпръсне.

Тя влезе, носейки бутилка вино и четири кристални чаши, които постави на масата и веднага напълни. Докато правеше това, Бенц видя чудесните ù мургави ръце с розови нокти. Всяка подробност у нея носеше отпечатък на изтънчено съвършенство. Гласът ù бе омайващ. Човек не можеше да си представи по-сладък, по-напевен, по-кристален глас от нейния, който да вълнува и прониква, да завладява с по-голяма сила чрез тръпките на неуловима тъга, дъхащи от всяка дума. Човек неволно искаше да ù посвети живота си, да ù се обрече до смърт, да се пожертва за нея.

Тя усети изведнъж, че все пак нещо ù липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогниваше съзнателно, за да не я върне към миналото ù. Тя го усети внезапно и бурно. Това вече не беше той, а само вълнението, което изпитваше към него, само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той.

Стори ù се, че в душата ù умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта ù.

– Защо се смееш? възмутено попита тя.

– Защото ми харесваш – отговори той.

– Омръзна ми да се шегуваш, когато не знаеш какво да отговориш.

– Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.