Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Първите три страници. Напълно достатъчни са, за да „захапят” вниманието ти толкова силно, че да продължиш по пътя напред. А той е дълъг и, както може да се очаква от майстор разказвач като Харуки Мураками, не е лишен от знаци, образи и метафизични символи. Става дума за романа „Убийството на Командора”, още един опус от серията „сънища наяве” на култовия японски писател.
Безлик човек на среща с виден портретист. Първият моли втория да му направи портрет. Художникът е изумен. Как да нарисува човек без лице? Човек с валмо мъгла вместо лице – зейнала безлика празнота. Ако това е сън, то светът, в който живея, също би трябвало да е сън, размишлява художникът. Малко по-късно разбираме, че след като съпругата му го е изоставила, портретистът се е нанесъл в къщата на прочутия японски живописец Томохико Амада, автор на мистериозната картина „Убийството на Командора“.
Ониричното начало приляга идеално на „Убийството на Командора”, чието заглавие препраща към сцена от операта „Дон Жуан” на Моцарт. Самата история е реверанс към „Великият Гетсби” на Фицджералд, по-точно към мечтите на младостта, и обхваща две части. В първата част една идея намира визуализация или т. нар. материално проявление. Втората част е осеяна с вероломни (двойни) метафори. Звучи малко объркано, но пък удоволствието да се луташ из лабиринтите на Мураками няма цена.
„Притиснат от обстоятелствата, бях престанал да рисувам за себе си. Бях семеен и се нуждаех от стабилни приходи, но това не беше единствената причина. Честно казано, вече бях изгубил желание да рисувам за самия себе си. Може и да използвах брака като извинение. Вече не бях млад и нещо като пламъче, което гори у мен, неотклонно гаснеше. Намаляваше и топлината, с която това пламъче ме огряваше вътрешно. Трябваше да се отърва от човека, в когото се бях превърнал, ала все отлагах. И преди да реша проблема, съпругата ми ме изпревари и вдигна ръце от всичко. Тогава бях на трийсет и шест.”
„Убийството на Командора” е история за хората, които намират упование в красотата, и за другите, чийто живот се крепи на чуплив баланс между две вероятности. История за вярата, която е способна да те преведе и през най-тъмния и тесен тунел на света или през най-безлюдната равнина. Отчасти история за войната, но най-вече история за копнежа, за всепроникващата самота и за изкуството, което я надвива. Докато четете, ще ви преследва натрапчивото чувство, че сте отворили продължение на „Хроника на птицата с пружина”. На мен лично това „дежавю” ми се услади.
