Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Японците харесват много повече онези предмети, които носят някакъв белег от употреба, от досег с човек, отколкото новите, купените от магазина неща. Например, старо дървено бюро, сдобило се с патина и драскотини през годините. Или счупена и залепена ваза. Тези предмети притежават нещо ценно, нещо незаменимо, удивително, неповторимо. Всички нови неща са еднакви по рафтовете, толкова еднакви и толкова равнодушни, че изглеждат жалки. Техните производители искат да ни ги продадат, разбира се. Правят ги все по-чупливи, за да ги изхвърлим след употреба. Намират начини да прекратят тяхното ползване след определен период, софтуерът на техниката спира да работи, в автомобилите отказва някой скъп и затворен модул, който не става за ремонтиране. Замисълът е подъл.
Използваната вещ е носител на история, попила е човешки дух, спечелила е добавена стойност. Заявява ни, че сме човешки същества с памет, че преди нас е имало хора и след нас, кой знае, също ще има хора. Вещта е уловила времето. Паметта ни съхранява съзнанието, съхранява достиженията на човечеството, издига ни в личен план над животинското съществуване. Лишеният от лична памет човек е лишен и от общонародна. Да, днес е епохата на снимките, всеки снима с камерата в джоба си, но какви снимки са тези, щом могат да изчезнат с една повреда в програмния код? Поддържат ли все още хората своите семейни албуми? Да отидат веднъж в годината с избраните си най-добри фотографии в някое студио и да ги извадят на хартия.
Андрей Тарковски много по-добре от мен формулира смисъла на паметта. На Похода го бях взел, но не успях да прочета и една глава. Защото се натоварих с голяма отговорност и трябваше да мисля за децата, да ги уча да си връзват обувките, да разпъват палатки, да организират времето си. Беше голямо изпитание не само за тях, но и за мен. Бях ходил на този Поход някъде на тяхна възраст. И всички ми казваха – времето е друго, децата са други, родителите са други, много рискуваш, не го прави. Но паметта е една и съща во веки веков. Паметта е била същата преди трийсет години, каквато е и днес, и ако не желаем да извършим същите неща, означава, че не желаем да запазим паметта си. А какво е човек без памет? Малоумник. Чували ли сте първите въпроси на психиатрите, когато преглеждат пациент – кой ден от седмицата е днес, коя година сме? Тоест, здравомислието, душевното здраве е тясно свързано с осъзнаването на времето. То може и да е само идея в ума, както твърди героят Кирилов на Достоевски, но то, времето, ни дава възможността да бъдем Човеци. Само в него можем да осъществим най-висшето си предназначение, което на християнски език звучи „спасение на душата“. Времето ни предоставя шанс да се подготвим за изпитите. Само в него ние можем да упражним свободата на волята си.
И няма никакво значение дали ботушите на Ботев са били взети от реквизита на театъра в Букурещ и му били по-малки с един номер. Защото предметът е идея. И ние всички по време на Похода ходехме със същите тези негови ботуши. Свидетелство за това е пронизителната и продължителна болка в краката ни. Те подпухнаха, образуваха се мехури, които медицинската сестра пукаше със стерилни игли, сухожилията ни се разтягаха, мускулите ни се схващаха. Но когато ходиш с ботушите на Ботев, няма как да е по друг начин. През последните дни той написал на Стоян Заимов писмо, в което искал да донесат за четниците нови обувки, цървули, нещо, с което да могат да ходят. Заимов обаче не бил на линия, криел се някъде из врачанските лозя, преоблечен в женски дрехи. И трябвало да продължат, както могат. Със скъсаните цървули, с увити парцали по краката, боси. Ботушите не правят Войводата. Ей тая болка, дето и ние я изпитваме, е неговата първа характеристика. Него го е боляло. И нас ни боли. Предадем ли болката нататък, паметта ще бъде съхранена.
И ще бъдем хора.
