Начало / България / Хипнотизиращо пътешествие през призрачните руини на Румъния

Хипнотизиращо пътешествие през призрачните руини на Румъния

218304_bДецата на нощта“ от Дан Симънс (изд. „Изток-Запад“) е свръхестествен хорър, който не само вдъхва нов живот на легендата за Дракула, но и изследва далеч по-страшни теми – от смъртоносните болести на кръвта до тъмната страна на комунизма и престъпното отношение към децата в румънските сиропиталища по времето на Чаушеску. Романът е награден с „Локус“ и номиниран за „Брам Стокър“.

Докато е в посткомунистическа Румъния, за да помага на местни лекари в лечението на деца с различни заболявания на кръвта, американският хематолог Кейт Нойман попада на изоставено пеленаче с имунна болест, която не може да бъде диагностицирана с примитивното оборудване на румънските болници. За да спаси живота на бебето, тя го осиновява и отвежда в САЩ. Там разбира, че уникалната имунна система на Джошуа може да изиграе ключова роля в откриването на лек за редица смъртоносни заболявания като рак и СПИН.

Но преди Кейт да довърши изследванията си, някой отвлича сина ѝ и го връща в Румъния. Някой, който вярва, че Джошуа е пряк потомък на древен род, водещ началото си от Влад Цепеш… и има специални планове за него.

featured_Dan_SimmonsД-р Нойман е готова на всичко, за да спаси детето – дори да се изправи срещу ужасяващите стригои от легендите, които се оказват съвсем реални. И не е сама – в борбата с тях ще ѝ помогнат един румънски студент и отец Майк O’Рурк, познат на читателите от романа „Лятото на страха“. Но дали обединените им сили ще бъдат достатъчни, за да надвият създанията на мрака?

 

Хипнотизиращо пътешествие през призрачните руини на Румъния.

– Пъблишърс Уикли

Симънс прави смразяващо описание на Румъния от дните след свалянето на Чаушеску и свързва умело легендата за Дракула с политическата история, за да създаде нова и хитроумна трактовка на идеята за ненаситната жажда на вампира.

– Лайбръри Джърнъл

Брилянтни идеи… Най-интересното и най-издържано от научна гледна точка обяснение на вампиризма… Книга, от която просто не можеш да се откъснеш.

– Локус

 

ОТКЪС

Въведение

 

Не бях планирал да прекарам част от пролетта и лятото на 1991 г. в Румъния след промените, като бродя по следите на Влад Цепеш – историческата личност Влад III Дракул, вдъхновението за граф Дракула – в Трансилванските Алпи. Просто така се случи.

В действителност никога не бях проявявал особен интерес към идеята да напиша роман за вампири от традиционния вид, които се прехранват с пиене на човешка кръв; след толкова много книги по въпроса темата просто не ми изглеждаше особено апетитна, с извинение за безвкусната игра на думи. Освен това през 1989 г. вече бях публикувал моя свръхроман за метафорични вампири със заглавие „Лешояди“: цели 1000 страници, посветени на „умствените вампири“ – древните създания, които живеят сред нас, контролират действията ни и се хранят с енергията на смъртта и страха, – и си мислех, че съм приключил веднъж завинаги с писането за вампири.

Но през 1990 г. започна да ме тормози мисълта за съдбата на стотиците хиляди сираци, открити в Румъния след „революцията“ от декември 1989 г., която завърши с екзекуцията на диктатора Чаушеску (и жена му), въпреки че властта в страната си остана в лапите на същите комунистически апаратчици, които я държаха и преди това. В резултат на драконовите (по името на старогръцкия законодател Дракон, съименник на Дракула – буквално „Сина на дракона“) мерки за насърчаване на раждаемостта, въведени от Чаушеску, според които абортите и контрацепцията са били забранени, но семействата с повече деца не са получавали сериозна подкрепа за отглеждането им от държавата, повече от 600 000 деца просто са били зарязани в някой от огромните складове, минаващи за сиропиталища: представете си 500 детски креватчета от стомана, натъпкани в едно-единствено необятно, неотоплявано пространство. Медицинските грижи, полагани за децата в тези сиропиталища, бяха, както скоро щях да се убедя лично… необичайни. Макар и децата почти никога да не са били изнасяни от креватчетата или клетките си, макар и да са били лишавани от прегръдки, човешко докосване и всякакви прояви на любов и привързаност, между тях редовно са минавали медицински сестри, за да им инжектират кръв от възрастни хора – за подсилване. (Теорията, на която се основава тази практика, е била на мода някъде около 1885 г.) Сестрите дори са използвали една и съща спринцовка за десетки деца. „Кръвта от възрастни хора“, която са употребявали за тази цел, е дарявана (срещу заплащане) от донори, набирани по улиците на Букурещ и други големи румънски градове – най-често от хивпозивитни проститутки, наркомани и бездомници. Медицинските сестри в румънските „складове на смъртта“ са инжектирали пеленачета и малки деца с хепатит Б и СПИН.

След като открих тази истина от разстояние, през 1990 г. аз написах един дълъг разказ за нея, озаглавен „Всички рожби на Дракула“ – но скоро си дадох сметка, че историята беше по-подходяща за роман, който да съчетава ужасната истина за румънските сираци и „сиропиталища“ с легендата за Влад Цепеш, наричан още Дракула – „Сина на дракона“.

А това означаваше, че трябваше да замина за Румъния, за да видя всичко с очите си – и настоящето, и миналото. В онези години, докато проучвах историите за романите си, редовно пътувах до разни места като задните улички на Калкута и секс клубовете на Банкок (по време на въоръжена революция), така че жена ми се изрази доста кратко и ясно, когато ѝ съобщих, че се налага да посетя Румъния малко след революцията в страната, и я поканих да ме придружи: „Защо някой път не напишеш книга, за която ти се налага да правиш проучвания в Южна Франция?“

Но през онази пролет и лято на 1991 г. все пак имаше един човек, който искаше да замине за Европа, и това беше сестрата на жена ми – Клаудия Логерквист. Клаудия е родена в Берлин и искаше да отиде в източната част на току-що обединена Германия – Берлинската стена беше паднала горе-долу по същото време, по което бяха застреляли Чаушеску, – за да си върне собствеността върху подлежащите на реституция имоти, които режимът на ГДР беше отнел от нейното семейство преди четиридесет и пет години. А тъй като Клаудия се занимаваше с лингвистика, владееше както родния си немски език, така и френски, и беше свикнала да преподава и изучава чужди езици – аз ѝ предложих да финансирам нейното пътуване до Европа, ако се съгласи да се отбие в Румъния заедно с мен (след като изкара няколко месеца уроци по румънски език, за които също бях готов да платя). Идеята ми беше, че ако пътувам заедно с човек, който говори френски (езикът на повечето румънски интелектуалци), немски (голяма част от територията на Трансилвания, която ме интересуваше, някога е била саксонско владение и част от Австро-Унгарската империя, така че в дълбоката румънска провинция все още се говори немски), както и малко румънски език, ще успея да постигна немислимото – да обикалям Румъния, без да ме придружава задължителният „екскурзовод-преводач“ (с други думи, доносник на тайната полиция „Секуритате“). И така, двамата заминахме заедно, въоръжени с двеста картички с размер 8х18 см, на които бяха написани полезни фрази на румънски език (например „Не, не съм агент на ЦРУ.“).

Идеята проработи. Двамата наистина се озовахме сами в Румъния, където в продължение на няколко седмици обикаляхме по следите както на истината за сираците, така и на свидетелствата за историческата личност Влад Цепеш, преди най-сетне да се качим на един кошмарен влак от Букурещ до Будапеща, откъдето продължихме с едно прекрасно корабче тип „ракета“, което ни отнесе на подводните си криле до Виена. (По-късно пристигна и съпругът на госпожа Логерквист, така че двамата да се заемат с реституцията на семейните имоти в Източна Германия.)

През май 1991 г. Румъния все още не беше успяла нито да се възстанови след така наречената „революция“ от декември 1989 г., нито да се интегрира в западния свят. Хотелът, в който си бях резервирал стая – класическият хотел „Атене“ – беше затворен за „обновителен ремонт“ (с други думи, едно цяло крило на хотела се беше сринало след директно попадение от танков снаряд). В страната все още нямаше представителство на „Херц“, откъдето да си вземем кола под наем, нито вериги за бързо хранене, откъдето да си вземем вечеря. Основният внос от западния свят засега бяха мерцедесите, вкарвани от Германия (и шофирани от спекуланти със земеделски земи, германски предприемачи и доставчици на порнографска продукция), които летяха със 120 км/ч през дупките на румънските пътища, изградени за (и използвани от) волски каруци и стада овце. На втория си ден в Букурещ взехме под наем една румънска трошка – дачия, в сравнение с която трабантите от Източна Германия приличаха на поршета – и се отправихме към провинцията.

Ще ви оставя сами да прочетете в този роман всичко, което научих за сиропиталищата – и сираците. Всички описани подробности са факти, които съм видял с очите си и/или съм ги прочел в достоверни репортажи във вестник „Ню Йорк Таймс“ и други авторитетни издания. Но докато ви разказвам за проучването по следите на Влад Цепеш, просто не забравяйте, че през цялото време, където и да бяхме двамата с Клаудия – от тротоара пред входа на хотела в Букурещ до миниатюрните средновековни селца в Трансилванските Алпи – местните непрекъснато ни предлагаха сираци за продан. „Добри, здрави сираци – без увреждания, гаранция.“ И като се има предвид, че почти всички деца, изпращани в кошмарните сиропиталища в цяла Румъния, бяха подложени на толкова нечовешко отношение, че нито едно от тях не беше съвсем здраво, а всички се отличаваха със сериозни емоционални проблеми и затруднения в умственото развитие и ученето, както и други увреждания, въпросните местни очевидно ни предлагаха за продан румънски деца, които не бяха сираци – а най-често просто бяха поредното дете на някое селско семейство, което не можеше да го изхранва, деца от ромски произход (водеха ни в циганските катуни), както и – понякога – отвлечени деца.

Нашият престой в страната през май 1991 г. съвпадна с последната вълна от американски семейства – повечето от които се определяха като евангелисти, – които пристигаха в Румъния, за да се сдобият с румънски сираци и да ги спасят, като ги изведат от страната – преди румънските власти да сложат край на тази практика на „осиновяване“. (Клаудия и нейният съпруг Джим вече си имаха две страхотни деца, а двамата с моята съпруга Карън си имахме деветгодишната ни дъщеря Джейн, така че не бяхме тръгнали на лов за дете, което да осиновим. Но понякога слушахме историите на другите американци в страната и ги придружавахме, за да станем свидетели на това, как на практика се продаваха деца на чужденци.) Да, някои държавни сиропиталища наистина продаваха деца – ужасяващо болни и увредени деца – на едро.

След като получихме няколко подобни оферти, едно от първите места, които посетихме, беше американското посолство в Букурещ, където бъдещите американски осиновители и техните най-често здрави, но недостатъчно големи да говорят „сираци“ чакаха на опашка, обслужвана от девет гишета едновременно, за да им извадят американски визи.

Вместо да се настаним в някой от „модерните“ хотели, двамата с Клаудия се бяхме озовали в две стаи (разположени на около пет километра една от друга по страховити, зле осветени коридори, където в общия случай работеше по една електрическа крушка на всеки десет) в хотел „Букурещ“ – кошмарно място, което беше подслонявало предимно руснаци през цялото време, докато те на практика бяха притежавали Румъния, а именно – от края на Втората световна война до „революцията“ преди година и половина.

И така, ще оставя историята на сираците и сиропиталищата да бъде разказана в самия роман, а аз ще продължа направо с издирването на историческите свидетелства за Влад Цепеш.

Първото ни пътуване с дачията извън столицата беше до езерото Снагов и едноименния остров в него, които се намират на тридесетина километра от Букурещ. На единия бряг на легендарното езеро имаше някакъв изоставен държавен парк, а на другия – една от подобните на крепости „резиденции“ на Николае Чаушеску. Диктаторът и жена му вече бяха мъртви и гниеха в гробовете си, но резиденцията все така беше охранявана от въоръжени патрули по брега и военни моторници в езерото.

В изоставения парк все пак се предлагаха лодки с гребла под наем. Беше им останала една, която дори все още беше на вода, и точно в момента се използваше от някаква млада двойка, която обикаляше с нея лагуната до отсамния бряг. Най-сетне двамата върнаха лодката и двамата с Клаудия похарчихме едно малко състояние, за да я вземем под наем, така че да изминем разстоянието от километър и половина през лагуната до самия остров Снагов. Веднага открихме, че лодката пропуска вода, а спасителни жилетки, естествено, нямаше, така че Клаудия се зае да изгребва водата с ръце, а аз – оставил куфарчето, в което носех скицника и всичките си бележници, възможно най-високо до себе си, за да не се намокри – започнах да греба като обезумял. Клаудия изрази известни притеснения относно голямото разстояние до острова, синьо-черните буреносни облаци, от които се протягаха мълнии към езерната повърхност, както и от факта, че малката ни гребна лодка бързо се пълнеше с вода, но аз я успокоих с думите: „Не се тревожи. Езерото ми изглежда съвсем плитко. Струва ми се, че виждам водораслите на дъното. Ако се наложи, просто ще скочим от лодката и ще прегазим до брега.“

Ами всъщност… не. Както се оказа, езерото Снагов е най-дълбокото в Европа. Дъното на някои места от него все още не е проучено със сонар. По времето на Влад Цепеш, прочутият владетел е изградил крепост на острова, свързана с брега с помощта на дървена пътека с дължина от няколкостотин метра, построена върху колове. Когато враговете му се опитвали да превземат крепостта, той заповядвал пътеката да бъде съборена, докато преминават по нея. Все още се разказват легенди за това, че предсмъртните крясъци на рицарите се чуват изпод водата, а ако човек се загледа както трябва в дълбините на езерото, ще успее да види телата им в плетените ризници и лицата им под металните шлемове.

Единственото, което чухме ние двамата, беше невероятната шумотевица, предизвикана от някакъв необичаен вид креслива жаба в плитчините около езерото. В съчетание с непрестанния тътен на гръмотевиците, ефектът беше… обезпокоителен.

В крайна сметка, все пак стигнахме до остров Снагов и единствения останал манастир на него, където – противно на официалната история, но в съгласие с всички румънски историци, с които разговаряхме и си кореспондирахме – е бил погребан Влад Цепеш през 1476 г., след като е бил обезглавен. През 30-те години на ХХ век румънски археолози са провели разкопки на гроба на Влад в параклиса на манастира (на изумителната дълбочина от десет метра) и са открили, че гробът е празен, ако не се броят няколко сдъвкани животински кости и конски черепи. Години по-късно археолозите са открили друг гроб, разположен на твърде необичайно място дори за погребение на детрониран император – точно пред олтара, – където, отново на необикновено голяма дълбочина, са попаднали на обезглавен труп с останки от кралски одежди и пръстен със символ на Ордена на Дракона на костеливия си пръст. Черепът не е открит. Властите са натоварили скелета на един камион, за да бъде пренесен в Букурещ, едва на 30 километра оттам, но камионът така и не е пристигнал до местоназначението си – а останките от скелета с кралските одежди и пръстена си остават в неизвестност и до днес.

При следващото си пътешествие посетихме Брашов – град от времето на Влад Цепеш, прочут със своя замък, който в действителност не е играл особено важна роля в живота и кървавата кариера на самия Влад, но въпреки това е представян като „замъка на Дракула“ в туристическите обиколки, предназначени за международните почитатели на Дракула. Замъкът Бран наистина прилича на мястото, където би живял легендарният владетел, но няма нищо общо с него. Истинският „замък на Дракула“ – с действителната си история, която едва ли не е прекалено ужасяваща, за да бъде истинска – представлява една запусната руина, която се намира много по-далеч от Букурещ, в сърцето на Карпатите, и нито един от хората, с които двамата с Клаудия разговаряхме, не пожела да ни каже как да стигнем до него…

Дан Симънс

Колорадо, юни 2012 г.

 

Прочетете още

halloweenbook

Пакост или лакомство… и книга!

Пакост или лакомство – когато ни попитат това в нощта на Хелоуин, ние си избираме… …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.