Начало / България / Първият роман от легендарната поредица за инспектор Адам Далглиш от Скотланд Ярд

Първият роман от легендарната поредица за инспектор Адам Далглиш от Скотланд Ярд

218276_bЛегендарният криминален роман „Убийството на прислужницата“ от П. Д. Джеймс (изд. „Сиела“) излиза за първи път на български. Дебютният роман на носителя на Ордена на Британската империя за постижения в литературата променя облика на британската криминална литература.

Средновековно имение в Есекс, следобеден чай, конфитюр и сладки клюки. Нищо не може да попречи на тази британска идилия. Нищо освен непредвидено събитие като „Убийството на прислужницата“!

Дебютният роман на П. Д. Джеймс е първият от легендарната поредица за разследванията на интелигентния, но саркастичен инспектор Адам Далглиш от Скотланд Ярд. Книгата излиза за първи път на български език в превод на Ваня Томова.

Самоуверена и красива, младата прислужница Сали Джъп бързо научава, че домогванията до „Горния етаж“ не са за хора като нея. След една фатална вечеря в имението момичето е удушено в леглото си, а вратата е здраво залостена отвътре.  Хладнокръвният и брилянтен инспектор Далглиш и неговият асистент Мартин се нагърбват с нелеката задача да разкрият убиеца, но се оказва, че всички имат достатъчно добри мотиви, за да сложат край на живота на Сали. Междувременно някой започва свое собствено разследване… но няма ли това да осуети разрешаването на случая?
Ще успее ли инспектор Адам Далглиш да открие истината сред тайните и лъжите, оплели едно семейство от английската аристокрация?

„Убийството на прислужницата“ поднася гениално заплетена мистерия в духа на Агата Кристи, Луиз Пени и Лий Чайлд.  Адаптирана за телевизионния екран през 1985 г., тази заплетена история променя облика на британската литературна сцена, изстрелвайки П. Д. Джеймс на върха на майсторите на съспенса.

ОТКЪС

Първа глава

1
Точно три месеца преди убийството в Мартингейл мисис Макси покани гости на вечеря. Години по-късно, когато процесът вече беше един почти забравен скандал и заглавията във вестниците, с които бяха застлани кухненските шкафове, пожълтяваха, Елинор Макси си спомни, че точно тази пролетна вечер беше поставила началото на трагедията. Спомените ù, избирателни и изопачени, приписваха на една съвсем обикновена вечеря атмосфера на лоши предчувствия и неловкост. В тях онази вечеря се беше превърнала в ритуално събиране под един покрив на жертва и заподозрени в предварително замислено убийство. Всъщност не всички заподозрени бяха там. Филикс Хърн например не беше в Мартингейл онзи уикенд. Но въпреки това в нейните спомени той също седеше на масата на мисис Макси и с развеселен, язвителен поглед наблюдаваше встъпителните закачки на участниците.
По онова време, разбира се, компанията беше обикновена и доста скучна. Трима от гостите – доктор Епс, викарият и мис Лидъл, директорка на приюта за момичета „Сейнт Мери“, се бяха хранили заедно твърде често, за да очакват нещо ново или стимулиращо от компанията си. Катерин Бауърс беше необичайно мълчалива, а Стивън Макси и сестра му Дебора Риско очевидно прикриваха трудно раздразнението си, че първият свободен уикенд на Стивън от болницата от месец насам трябваше да съвпадне с някакво гостуване за вечеря. Мисис Макси току-що бе наела една от неомъжените майки на мис Лидъл като домашна прислужница и момичето за първи път сервираше. Но чувството за напрежение по време на вечерята едва ли бе породено от появяването от време на време на Сали Джъп, която оставяше ястията пред мисис Макси и преместваше чиниите сръчно и бързо, което мис Лидъл самодоволно отбелязваше с одобрение.
Възможно е поне един от гостите да е бил напълно щастлив. Бърнард Хинкс, викарият на Чадфлийт, беше ерген и всичко различно от питателната, но безвкусна храна, приготвяна от сестра му, поела домакинството – самата тя никога не се изкушаваше да вечеря извън жилището на свещеника, – беше такова облекчение, че той забравяше за любезностите на светските разговори. Беше кротък мъж с благо лице, който изглеждаше по-възрастен от своите петдесет и четири години, с репутацията на човек несигурен и боязлив освен по въпросите на своето верую. Теологията беше неговият голям, почти единствен интелектуален интерес и енориашите невинаги разбираха проповедите му, но бяха щастливи да приемат това като доказателство за ерудицията на техния викарий. В селото обаче беше прието, че човек може да получи и съвет, и помощ от викария, но ако понякога съветът не беше много ясен, на помощта можеше да се разчита.
За доктор Чарлс Епс вечерята означаваше първокласна храна, две чаровни жени, с които да разговаря, и успокояваща почивка от досадата на професията в провинцията. Той беше вдовец, живял в Чадфлийт трийсет години и опознал повечето от пациентите си достатъчно добре, за да предвиди с точност дали ще живеят, или умрат. Беше убеден, че никой лекар не може да повлияе на съдбата, разбираше колко мъдрост има в това да знаеш кога да умреш, причинявайки най-малко неудобства на другите и страдание на себе си и че много постижения в медицината само удължават живота с няколко мъчителни месеца за прослава на лекаря на пациента. Така че не беше толкова глупав и имаше по-голям опит, отколкото Стивън Макси допускаше, затова малко от пациентите му се озоваваха пред неизбежното, преди да им е дошло времето. Беше присъствал на раждането на двете деца на мисис Макси, беше лекар и приятел на съпруга ù, доколкото замаяният мозък на Саймън Макси все още можеше да познава или цени приятелството. Сега седеше на масата на Макси и поглъщаше пилешко суфле с вид на човек, който е заслужил вечерята си и няма намерение да се поддава на настроението на други хора.  
– Значи си приела Сали Джъп и бебето є, Елинор? – Доктор Епс никога не се смущаваше да съобщава очевидни неща. – И двамата хубави и млади. Много е приятно да имаш отново бебе в къщата.   
– Да се надяваме, че и Марта мисли като теб – отговори сдържано мисис Макси. – Разбира се, че отчаяно се нуждае от помощ, но е много неотстъпчива. Може и да понася промяната по-зле, отколкото ù личи.
– Ще я превъзмогне. Моралните скрупули бързо отстъпват, когато става въпрос за още две ръце на кухненския умивалник. – С един размах на пухкавата си ръка доктор Епс отхвърли моралните съображения на Марта Бултитафт. – Както и да е, скоро ще прави всичко, каквото това бебе поиска. Джими е привлекателно дете, който и да е баща му.
В този момент мис Лидъл реши, че трябва да се чуе гласът на човека с опит в това отношение.
– Аз мисля, докторе, че не бива да говорим толкова несериозно за проблемите на тези деца. Естествено, трябва да проявяваме християнска благотворителност – тук мис Лидъл кимна към викария, сякаш потвърждаваше присъствието на друг експерт и се извиняваше, че е нахлула в неговата територия, – но не мога да се отърва от чувството, че обществото като цяло се държи твърде благосклонно с тези момичета. Моралните стандарти на страната ще продължат да падат, ако тези деца получават повече грижи и внимание, отколкото онези, които са законородени. И това вече става! Има много бедни, почтени майки, но те не получават и половината от суетнята и вниманието, които се изсипват върху някои от тези момичета.
Тя обиколи с поглед масата и с пламнало лице започна отново енергично да се храни. Е, какво от това, ако всички изглеждаха изненадани? Това трябваше да се каже. Тук беше мястото да го каже. Погледна викария сякаш да осигури подкрепата му, но мистър Хинкс, след първоначалния озадачен поглед, сега се беше съсредоточил във вечерята си. Мис Лидъл, сепнала се, че няма съюзник, си помисли раздразнено, че милият викарий доста лакомо се е нахвърлил да яде. Изведнъж чу, че Стивън Макси говори.
– Тези деца, разбира се, по нищо не се различават от другите, освен че им дължим повече. Не смятам, че и майките им са по-различни. В края на краищата колко хора спазват моралния закон, погазен от тези момичета, заради което ги презираме?
– Много, доктор Макси, уверявам ви. – Мис Лидъл, заради естеството на работата си, не беше свикнала млад човек да ù се противопоставя. Стивън Макси може и да беше млад преуспяващ лекар, но не и специалист по момичета с престъпно поведение. – Ужасяващо би било, ако поведението, за което трябва да слушам в работата си, е наистина характерно за съвременната младеж.
– Е, като представител на съвременната младеж, от мене да знаете, че често си позволяваме да презираме онези, за които е известно, че това им се е случило. Момичето, което е при нас, ми изглежда напълно нормално и почтено.
– Тя се държи тихо и изискано. Има добро образование. Гимназиално. Никога не би ми минало през ума да я препоръчам на майка ви, ако не превъзхождаше момичетата в Сейнт Мери. Всъщност тя е сирак, отгледана е от една леля. Надявам се обаче, че това няма да разколебае вашето състрадание. Задачата на Сали е да работи много и да се възползва по най-добрия начин от тази възможност. Миналото си е отишло и най-добре ще е да го забравим.
– Сигурно е трудно да бъде забравено, когато имаш такъв жив спомен за него – каза Дебора Риско.
Доктор Епс, подразнен от един разговор, който водеше до лошо настроение или още по-неприятно – до лошо храносмилане, побърза да се намеси. За жалост, резултатът беше продължение на разногласията.
– Тя е добра майка и хубаво момиче. Може би ще срещне човек, за когото ще се омъжи. И това ще бъде най-хубавото. Не мога да кажа, че този сюжет неомъжена-майка-с-дете ми харесва. Двамата изпадат в прекомерна зависимост един от друг и понякога рухват психологически. Понякога си мисля – знам, че е ужасно еретично, мис Лидъл, – че най-добре би било тези бебета да се осиновяват от добри родители, щом се родят.
– Детето е отговорност на майката – заяви мис Лидъл. – Неин дълг е да го пази и да се грижи за него.
– В продължение на шестнайсет години и без помощ от бащата?
– Естествено, винаги когато е възможно, получаваме от съда решение за бащинство. Но за съжаление, Сали е неумолима и не ни казва името на бащата, така че не можем да є помогнем.
– Тези дни с няколко шилинга много далеч не можеш да стигнеш. – Стивън Макси изглеждаше решен до болка да поддържа темата на разговора. – А Сали, предполагам, че дори държавна помощ за деца не получава.
– Това е християнска страна, милият ми брат, и за грехове се наказва със смърт, а не се дават по осем шилинга от парите на данъкоплатците.
Дебора беше измърморила под носа си, но мис Лидъл я беше чула и си помисли, че намерението є е било да бъде чута. Мисис Макси очевидно почувства, че е дошъл моментът да се намеси. Най-малко двама от нейните гости смятаха, че трябваше да го направи по-рано. Не беше в стила на мисис Макси да остави нещо да излезе извън контрол.
– Тъй като искам да повикам Сали, може би ще бъде по-добре да сменим темата. Ужасно съм досадна, но трябва пак да попитам за църковния празник. Знам как ви изглежда – като че ли съм ви поканила тук под фалшив претекст, но наистина трябва да помислим за възможни дати. По тази тема всичките ù гости можеха спокойно да проявят своята словоохотливост. Докато Сали дойде, разговорът беше станал толкова безинтересен, миролюбив и спокоен, за какъвто можеше да мечтае дори Катерин Бауърс.
Мис Лидъл наблюдаваше Сали Джъп, докато тя обикаляше около масата. Сякаш разговорът по време на вечерята я беше подтикнал да се вгледа в момичето за първи път. Сали беше много слаба. Гъстата червеникаво-златиста коса, събрана под шапчицата ù, изглеждаше много тежък товар за нежната ù шия. Ръцете ù бяха като на дете – дълги, с остри лакти, които изпъваха зачервената є кожа. Широката ù уста сега не се смееше, зелените ù очи бяха сериозно съсредоточени във възложената є задача. Мис Лидъл внезапно почувства тръпка на обич. Сали наистина се справяше много добре, наистина! Тя вдигна очи да улови погледа на момичето, да му се усмихне одобрително и окуражително. Внезапно очите им се срещнаха. Цели две секунди те се гледаха. След това мис Лидъл се изчерви и сведе очи. Сигурно беше сгрешила! Сали никога не би се осмелила да я гледа така. Объркана и ужасена, тя се опита да анализира изключителното въздействие на този мимолетен контакт. Още преди чертите на лицето ù да застинат в маска, изразяваща похвала за момичето, тя прочете в очите му не характерната слугинска преданост на Сали Джъп от приюта Сейнт Мери, а забавно презрение, намек за конспирация и неодобрение, което беше толкова силно, че направо плашеше. После зелените очи отново се сведоха надолу и мистериозната Сали стана пак смирената, унилата Сали на мис Лидъл, любимото и най-облагодетелствано момиче с престъпно поведение. Но моментът остана. На мис Лидъл є призля от страх. Тя беше препоръчала Сали, без да се двоуми. На пръв поглед всичко беше наред. Момичето беше превъзходно. Всъщност твърде висока категория за работата в Мартингейл. Решението беше взето. Късно беше да се съмнява сега дали е било правилно. Най-лошото, което можеше да се случи, беше позорно връщане на Сали в „Сейнт Мери“. За първи път мис Лидъл си даде сметка, че въвеждането на нейната любимка в Мартингейл може да предизвика усложнения. Но нали никой не очакваше от нея да предвиди тежестта на тези усложнения, нито че ще свършат с насилствена смърт.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.