Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Има добри и зловредни манипулации. Едните са въпрос на изкуство, другите на пропаганда. Първите служат за катарзис, вторите за измама. И не бива да се смесват. А ако не успявате да изровите положителния смисъл на думата манипулация, помъчете се малко повече, защото именно в това се състои цялата ми днешна пледоария. От всички изкуства за тях най-важно било киното, рекъл онзи жесток дребосък и после всички, които не могат да търпят дребосъка, слагат под общ знаменател като пропаганда цялото изкуство, което въздейства директно и фронтално върху чувствата. Обвиняват в ленинизъм всеки писател и режисьор, който успее да разплаче аудиторията. Всяка година през март обикновено си набелязвам филми от София Филм Фест и се отдавам на размишление. Такъв е периодът, после идват по-динамични месеци. А тази година дори се включих в един киноклас, организиран в Бургас. И покрай него разбрах нещо много важно за българското кино. Видях от първо лице какъв му е проблемът. То се страхува да манипулира.
Издателство „Колибри“ представи една поредица от и за велики режисьори, от които вече си имам у нас Михалков, Кустурица, Кончаловски, Херцог, Акин. Все хора, разказвали епични, разбиващи, откачени, смешни или тъжни или направо смешнотъжни истории, като са намирали всеки своя си жив подход и ключ към сърцата на зрителите. Този ключ може да е директен, а може и да е скрит, но си върши работата, отключва. Също като ключа на Николай Волев в „Да обичаш на инат“. Защо никой от великите немци, поляци, чехи, турци режисьори не смята, че да се манипулира и води за носа зрителя е нещо лошо? Защо са толкова малко българските режисьори като Волев?
Гледах преди няколко дни „Капернаум“ на моята наборка ливанката Надин Лабаки. И после видях, че филмът е в програмата на СФФ. И ми хрумна идея. Да отида малко преди края на прожекцията и да снимам клип на излизащите от салона хора. Защото предполагах, че повечето ще са със зачервени или мокри от сълзи очи. И бях прав, но само донякъде. Защото на фестивала ходят и професионалисти, родни кинаджии, които трудно се разплакват. За тях лесното разплакване е чалга – едва ли не. Да, ама не – разплакванията на Кустурица в „Ъндърграунд“ и „Животът е чудо“ хич не са евтини. Не може да бъде обвинен в евтиния фестивал като Кан. И да твърдиш, че разплакването от „Капернаум“ е чалга, е същото като да обвиниш в евтиния разплакванията на Ангел Каралийчев в „Майчина сълза“ и Иван Вазов в „Кочо“. И разплакването от описанието на бастисаното село в „Калуня-каля“. Между другото, точно в евтинджос бяха обвиненията спрямо книгата на Божинов.
Но има разлика, господа професори, интелектуалци и университетски всякакви плъхове. Онази разлика, която вашите вкостенели и мазолести души вече не долавят. Изгубили са сензорите си за нея. Снимате, снимате все висока литература и ставате твърде извисени. Без връзка с ниското долу, където е животът. Забравили сте да бъдете неподправени и дирите у филма единствено интелигентщината. От салона излязоха и някои представители на това умозрително и пуешко племе. Те не плачеха като нормалните хора. Те бяха истински ядосани. Попитах ги – защо сте ядосани. Отговориха ми – защото не е честно на черното да се казва толкова директно, че е черно. Не е правилно да се спекулира с емоциите на зрителя така брутално. Защото се показват страдащи деца. В почти документален стил. Във филма участват много непрофесионални актьори, хора от улицата. И може и в повече да идва мелодрамата, но за сметка на това за три месеца в света са умрели около два милиона деца под петгодишна възраст. И само днес от глад са умрели повече от трийсет хиляди души. Ама не, не може директно да назоваваш такива брутални факти. Трябва да ги поукрасиш малко. Да им придадеш някакво арт звучене. Какво е това, хващаш деца от улицата и ги снимаш? Кино ли е изобщо? Литература ли е изобщо това на Достоевски? Разказва за душите на хората в толкова прав текст, с множество най-дребни детайли и без никаква хитрост в самото разказване. Не може да искаш да бъдеш излъган. Непозволени хватки са това. Не трябва да даваш да те манипулират – друга е целта на киното според нашите филмаджии. И ако се оставиш да те грабне филмът и да се разплачеш – значи нищо не разбираш от изкуство.
Да, ама не. Филмът, книгата, стихотворението са длъжни да удрят с чук право върху оголения нерв, да жегват във вътрешността ни. Направят ли го, извадят ли навън сълзите от очите, значи са си свършили работата. Всичко останало е от лукавия.
