Начало / Колонката на... / За 15 сантима повече

За 15 сантима повече

xIMG-0579-768x964-1-239x300-239x300.jpg.pagespeed.ic.F8IF5rGXBRНиколай ФЕНЕРСКИ

Понякога ми се случва да пътувам в пространството и времето. Във второто само напред и със скоростта, с която се преместват секундите на часовника, не по-бързо и никога назад, въпреки твърденията на оня високоуважаван атеист Хокинг, че тия дейности хипотетично били възможни, но на практика все още не. Не вярвам дори в хипотетиката му. Времето и пространството са явления умонепостижими, дори умът ти да е хокинговски. И предпочитам като че ли кихотовския ум, ако ми позволите тази игра на думи. Защото я ми кажете вие на мене къде му е краят на пространството или къде му е краят на времето? М? Хей там, зад ъгъла ли свършва пространството? Или в почивен дом „Белите камъни“? С вашата неизбежна смърт ли приключва времето? Проклети въпроси, както би ги нарекъл старият Федя. (Федя на български е Тошко, ако не знаете.)

Та придвижвам се аз из времепространствения континуум като герой на Дъглас Адамс или Кърт Вонегът и зяпам света с отворена уста. Винаги така го зяпам, защото винаги ме удивлява, нищо че навъртях и аз едни достопочтени години. Ама на фона на Вечността колко са тия години? На фона на Вечността живял ли съм изобщо? Философски съм настроен днес, в последния ден на отминаващата година, усещате ли? Защото смяната на годините винаги ме е настройвала по този начин. Ставам много по-замислен от обикновено, а обикновено съм удивително замислен. Та днеска съм страшно на квадрат потънал в размисли и съждения. И чакам просто да отминат тези отвратителни часове от календара, когато всички са разположени около свещеното пространство на трапезата и унищожават времето си по най-тъпия от всички начини.

И да си довърша разказа за пътешествието, преди да премина към тезата. Озовал съм се незнайно как на някаква автогара в средата на нищото някъде в покрайнините на планетата ни, не помня къде съм ходил и какво са ме питали хората, нищо вече не помня и не мога да обясня, а на тази чудесна зимна автогара ме обзема един много низостен и жалък порив да си купя вестник, щото във вестниците са написани всякакви глупости, а на мен рязко ми се е дощяло да чета именно такива неща. И гледам вестник „Строго секретно“, цена 5 лева. И си викам брейиии, какво нещо. Кукуригу, петльо. А после съзирам и вестник едикой си, и името му даже забравих, но на по-народна цена, а на първа страница ми се набива на очи едно заглавие: „15 сантиметра по-голям гледа българинът“. И подсъзнателно почнах да правя анализ на този анализ.

Направили проучване какви телевизори се купуват напоследък и изчислили, че в нашата страна вече се пазаруват по-големи такива апарати. Телевизорът е онова нещо, което ще бъде неотменима ваша компания в новогодишната нощ. Петио еуемент. И фон за подсъзнанието ви през всички останали вечери на следващата година. Ето това исках да ви съобщя – купили сте си крадец, но още по-голям крадец. По-едър с цели 15 сантиметра. С разширени вени. Чудя му се на акъла и на тоя журналист, който се подиграва на „българина“, все едно казва нещо друго за тия сантиметри, но предпочитам да не мисля в тая насока. И освен, че ще ви открадне и тази празнична вечер, а и много вечери след това, новият ви телевизор ви краде и повече от пространството във вашия уютен дом. Разширява се и в двете измерения, и във време, и в пространство. И на вас какво ви остава, освен да се свивате пред него, да му отстъпвате територии и да му служите. Да му се кланяте, когато ви съобщава за алармиращата ви простата, да го славословите, когато ви убеждава колко мека може да бъде най-новата плазмена тоалетна хартия с вградени билкови нишки.

Вие се страхувате от тишината. Защото в тишината почва да се обажда онова гласче, вътрешното. Почва да задава въпросчета. А вие не искате да ги чувате. Гаднички въпросчета са тези. Опитвате се да го заглушите всячески гласчето мръсно, да млъква там и да не се обажда, поради тая причина новият ви жертвеник, новото ви електронно капище е още по-голямо, по-реалистично и по-екологично чисто. Коленичете пред него. Принесете му в жертва времето си и пространството си. Останете си без нищо. Дайте му целия си живот. Честита ви нова едикоя си година, ако изобщо има значение коя е, тя няма да се различава от предишната. Само ще ви приближи още малко към края на цялото това мъчение.

Прочетете още

xIMG-0579-768x964-1-239x300-239x300.jpg.pagespeed.ic_.F8IF5rGXBR-239x300

Възторг

Николай ФЕНЕРСКИ Ако ме попитат в кое време искам да живея, със сигурност ще избера …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *