Начало / Критика / „Покана за екзекуция” потвърждава, че адът – това са другите

„Покана за екзекуция” потвърждава, че адът – това са другите

215184_bЮлия ПЕТКОВА

Този антиутoпичен роман на Набоков, нерядко сравняван със „Замъкът” на Кафка, е завършен стилистичен шедьовър.  При това много „набоковски” − клаустрофобичен, алегоричен, мрачен, екстатичен.  (В английското издание на „Покана за екзекуция“ Набоков пише, че единственото литературно влияние, което признава, е това на „тъжния, налудничав, мъдър, остроумен, вълшебен и във всички случаи възхитителен Пиер Дьолаланд”, измислен от самия него.) Публикувана на части през 1935-1936 г. и като един опус през 1938 г., книгата ни пренася в измислена действителност, в митична страна, където младият Цинцинат Ц. е осъден на смърт чрез екзекуция за „гностически позор”. Гностически позор или низост в случая е всичко, което е останало неназовано, т.е. непроницаемо, в легитимния бутафорен свят – свят на безпределна яснота и празнота…

Престъплението също е фиктивно – героят, скромен учител на проблемни деца, натрапчиво се различава от посредственото си обкръжение и е обвинен в най-страховитото престъпление – „непроницаемост” и „непрозрачност“. Докато лежи в абсурдния затвор в някаква сюрреалистична крепост, чакайки датата на своята смърт, която никой не е оповестил, Цинцинат умира всеки ден. Единственото му спасение е писането – той нахвърля на хартия  мисли и представи за идеалния свят… Това бягство в реалността на собственото му въображение го спасява от истинската делюзия, която го смазва.

Роден по майчина неволя, с баща неизвестен минувач, прекарал детството си в общежитие, Цинцинат осъзнава клеймото на своята различност (и произтичащата от това опасност) още в ранните си години. И отрано се усъвършенства в умението да се преструва на проницаем, прибягвайки до сложна система от оптични заблуди… Но един ден нещо се обърква, разпознават го и го арестуват. В затвора го спохождат кадри от миналото − разни чудати и трагикомични личности от обкръжението му  и най-вече Марфинка – неговата спретната и румена женичка, която му изневерява чевръсто с когото ù падне, защото е твърде „добричка”, за да не дарява мъжете с облекчение… Въпреки това Цинцинат иска само две неща от своите бъдещи екзекутори – да узнае точната дата на смъртта си и да се види за последен път със своята съпруга и двете им „дефектни” деца. (Които не са негови, разбира се). Показателен е фактът, че директорът на затвора, адвокатът и надзирателят непрестанно сменят местата си. Абсурдът наднича и от очите на палача − той изглежда досущ като затворника м’сю Пиер, с който Цинцинат ще бъде принуден да се сприятели… В тази аморфна, безизходна действителност нищо не е равно на самото себе си и поради това всичко е възможно, включително да си купиш билет за зрелищна екзекуция като перверзна форма на развлечение.

Всичко ме измами и се сля, всичко. Ето я задънената улица на тукашния живот – и не  в нейните тесни рамки трябваше да диря спасението. Странно е, че търсех спасение. Също като човек, който се вайка, че наскоро насън е изгубил вещ, която всъщност никога не е имал, или се надява, че утре ще му се присъни нейното намиране…

В деня на екзекуцията обаче фарсовата действителност се разпада, екзекуторите се изпаряват вкупом с всичко, което ги заобикаля. Така Цинцинат се явява въплъщение на латентния бунт срещу задушаващата духовна оскъдица, срещу пошлостта и бруталността, срещу липсата на съвест и въображение. За Набоков пошлостта и тиранията имат обща граница. Пошла е не само баналната блудкавост, пошла е измамната значимост на нещата, кухата им, безсъщностна красота. Няколко десетилетия по-късно бунтът на Цинцинат ще намери превъплъщение в творчеството на Солженицин, който ще заяви директно, че когато си отнел на един човек всичко, той вече е напълно свободен…. И му остава единствено да възправи ръст и да закрачи „сред праха и падналите вещи, сред трепкащите платна, насочил се натам, където, съдейки по гласовете, стоят същества, подобни на него.”

Като се имат предвид философската дълбочина на творбата, социално-психологическият пласт, политическата критика и прелъстителната езикова еквилибристика, която при Набоков никога не е самоцелна, или поне не навява такова усещане, няма как да не оценим превода на Пенка Кънева − още една причина за насладата, която българското издание носи.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.