Начало / Интервюта / Петър Волгин: Тези, които в момента определят съдбата на света, трябва да внимават

Петър Волгин: Тези, които в момента определят съдбата на света, трябва да внимават

Всеки разпознава неговия глас в ефира на Българското национално радио, не защото гали ухото с думи, които очакваме да чуем. Напротив, журналистът Петър Волгин е като онези камъни, дето освен че си тежат на мястото, умеят да „обръщат колата“ на наложеното статукво. Затова след „Радикална еврейска енциклопедия“, (тя получи и номинация за Награда „Хеликон“ през 2013 г.) съвсем оправдан е интересът към новата му книга „Политически некоректно“. Разгръщам я заедно с автора в едно интервю, което той даде специално за Лира.бг.

volgin-T

-Господин Волгин, кога у вас узря решението да напишете „Политически некоректно“?

-Ядосах се. Ама много. И затова написах тази книга. Ядосах се на фалшивия език, който използваме. На мисловните щампи, с които сме задръстили съзнанието си. На постоянното съобразяване с всичко и всички. На отказа да бъдем себе си. На неистовия стремеж да се направим на някакви други, само и само да ни харесат. В „Политически НЕкоректно“ не се съобразявам с нищо. Пиша само това, в което наистина вярвам. За либерализма, популизма, лявото, национализма, НПО-тата, ЕС, САЩ, Русия…. Предполагам, че някои хора ще харесат написаното, а други ще се разгневят. Но и едните, и другите ще се замислят. Именно това искам да постигна – да помогна на хората да мислят. Със собствените си глави. Да престанат да използват политкоректни калъпи. Всеки подобен калъп ампутира оригиналността.

-Колкото повече се развенчават елитите, толкова сякаш мнозина се стремят към техния начин на живот, или просто игнорират властта. Какво бихте отговорили на: „трябва ли да ме интересува кой държи парите, ако не пречи на личната ми свобода, ето, мога да пътувам навсякъде и да се реализирам според възможностите си?

-Разбира се, че най-важният въпрос е „кой държи парите“. Игнорирането му не е проява на висок интелект. Представата, че можеш да си безкрайно щастлив, без да си достатъчно добре материално обезпечен, е несъстоятелна илюзия. ОК, на теория никой не ти пречи утре да се качиш на самолета и да отидеш да почиваш на Хонолулу. Или да разгледаш Лувъра, ако искаш да минеш за по-извисен. Само че как ще го направиш на практика, когато имаш вноски по кредита, ипотека, когато трябва да плащаш училището на децата и лечението на родителите си. Идеята, че съществува някаква свобода, която изобщо не е свързана с пари, беше насаждана през последните десетилетия именно за да не се интересуваме кои са истинските финансови господари, именно за да могат те безконтролно да трупат богатства. Бедният човек няма как да бъде нито свободен, нито щастлив. Това е аксиома.

-В „Политически некоректно“ правите обзор на лявата идея. Защо, мислите ли, че тя не достига до хората адекватно, въпреки многото изписани книги, даже учебници по тази тема?

Историята на левите идеи е изключително многообразна и пълна с бляскави и тъмни страници. Леви са Карл Маркс и Фридрих Енгелс, както и Карл Кауцки и Едуард Бернщайн. Леви са Ленин и Сталин, както и Жан Пол Сартр и Режи Дебре. Леви са „децата-цветя“ от 60-те и „Червените бригади“ от 70-те. Леви са Фидел Кастро и Че Гевара, както и Мао Дзе Дун и Хо Ши Мин. Мога до утре да засипвам читателите с имена, но едва ли има смисъл. Виждате колко различни хора, различни възгледи различни политики попадат в лявото. Затова никак не е лесно да дадеш една простичка дефиниция на лявата философия и на лявата политика. Най-общо и най-популярно казано, лявото защитава правата на работещите хора, на тези, които живеем от труда си, а не от наследства и финансови спекулации. Лявото е за равен шанс на всички, не само за богатите. Левите вярват, че един по-добър свят е възможен, единствено когато повече хора работят за това, и не вярват в „спасението поединично“.

-Как стана така, че в България още се приравнява лявата политика с тоталитарната власт?

Едни правят това от глупост, други от злонамереност. Осовният проблем е в липсата на знания. Много се омързеливихме. Мързи ни да четем. Мързи ни да се интересуваме от нещо друго, извън драмите в „Биг Брадър“ или в краен случай, в българския парламент. И двете не са особено смислени. Разчитаме единствено на това, което говорят по телевизията или от нещата, които инфлуенсърите /каква чудна българска дума,а!/ споделят във фейсбук. През почти целия преход подобни люде повтаряха, че лявото е нещо много лошо, че лявото и ГУЛАГ са синоними. Много хора приеха тази глупост за даденост. Ако обаче се замислим малко повече, ще осъзнаем, че лявото винаги е било неразривно свързано със свободата. Свободата от принудата и от задължителните катехизиси.

-Доста леви формации клонят към неолиберализма, срещу който би трябвало да се борят, имате ли обяснение за това?

С възхода на политици като Тони Блеър във Великобритания и Герхард Шрьодер в Германия започна преориентирането на традиционната левица към ценностите на ултралиберализма и пазара. Социалдемокрацията, класическите леви партии загърбиха интересите на хората от работническата класа и започнаха да защитават средната класа, както и да се идентифицират с културните елити. Постепенно традиционната левица все повече започна да прилича на традиционната десница. В резултат на тази неразличимост гласоподавателите започнаха да я напускат. Във Франция, Италия, Австрия, както и в много други европейски държави, хората с ниски доходи, които някога бяха естествен електорат на левицата , се ориентираха към партии от рода на Националния фронт /сега се нарича Национален сбор/ на Марин Льо Пен, „Лигата“ и Движение „5 звезди“ в Италия. Изобщо през последните години традиционното ляво все повече изчезва от политическата карта и на мястото му идват нови леви и десни движения. Това изчезване е резултат преди всичко на либерализирането на лявото. Колкото по-либерална става левицата, толкова повече се свива. Като шагренова кожа.

-Бихте ли сравнили геополитическата картина днес с друг проблемен период от историята?

Сравненията могат да бъдат твърде подвеждащи. Сега е популярно днешната действителност да бъде сравнявана с трийсетте години на миналия век, да се сочи опасността от наблюживаща дясна или лява диктатура. Не ми изглежда реалистичен този вариант. Епохите са съвсем различни. Няма как да има нов възход на фашизма, националсоциализма или комунизма. Но това не значи, че не трябва да внимаваме. Или по-скоро тези, които в момента определят съдбата на света, глобалните елити, трябва да внимават. Защото ако продължат с недалновидната си политика, която има за основна цел преди всичко личното им обогатяване, ще предизвикат реакция, каквато трудно би могла да бъде предвидена. „Бунтът на масите“ може да има най-различни измерения, някои от тях особено нелицеприятни.За да не се стига до подобни състояния, елитите трябва да се обърнат към нуждите на обикновените хора и да споделят с тях част от богатството си. Така, както направиха в Западна Европа и Съединените щати след края на Втората световна война. Този компромис предотврати до голяма степен избухването на „червени“ революции в Западния свят. Пролетариатът разбра, че животът му може да бъде подобрен и без да вдига въстания. А елитът осъзна, че по-добре да се раздели с част от богатството си, отколкото да загуби всичко. Не съм убеден, че днешният елит може да мисли в такава дълбочина.

 –Кой политик от близкото минало е пример за вас?

-Често си мисля за двама политици, за двама държавници – Шарл дьо Гол и Вили Бранд. И двамата са управлявали страните си в изключително сложните години на Студената война. Независимо, че беше неразривна част от Западния свят, благодарение именно на дьо Гол Франция беше силна и независима държава. Не просто едно от колелцата на евроатлантическия механизъм, а страна, с която всички се съобразяваха. Вили Бранд пък като канцлер на тогавашната ФРГ възрази срещу постоянното противопоставянето между Изтока и Запада и започна да развива т.нар. Нова Източна политика. Нейната цел беше сближаването на двете системи и намаляването на риска от ядрен апокалипсис. Ето такива смели държавници липсват днес. В момента на основните управленчески позиции са излъскани роботизирани бюрократи. Антиподът им не са свободомислещи хора, а „страдащи от ишиас“ политици. Съгласете се, че това не е достойна алтернатива.

Въпросите зададе: Людмила Еленкова

215449_b

Прочетете още

Image_5125327_129

Петя Минкова: Ким Филби е политик, посветен на своя идеал

Документалната книга „Истината за Ким Филби“ отскоро е в „Хеликон“ и веднага привлече нашето внимание. …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *