Лира Литературно-рекламна Агенция
Любина ЙОРДАНОВА, Лондон
Странни, тайнствени и хипнотизиращи – тринайсетте разказа на Кларис Лиспектор са великолепно четиво. А тя самата е едно от най-големите имена в световната литература, за което чух за пръв път покрай издаването на тази книга на български.
Първото нещо, което ме впечатли, беше корицата, лицето, пилето, яйцето, хлебарките, окото – само няколко детайла, които толкова добре намекват за съдържанието на книгата.
За разказите си Лиспектор казва:
„Написах ги едва когато спонтанно ме осениха и наистина пожелах. Какво съм тогава? Човек, чието сърце понякога разбира; човек, пожелал да изрази с думи един непонятен и неосезаем свят; най-вече човек, чието сърце пърха от крилата радост, когато успее да каже в едно изречение нещо за живота, човешкия или животинския.”
Прочетох тази книга благодарение на Гери от „Жанет 45”, която горещо ми я препоръча по време на „Аполония” в Созопол. Тя знаеше преди мен, че много ще ми хареса.
А след като вече прочетох разказите, мога да кажа, че това е една от най-интересните и талантливи авторки, които съм чела. Не знам португалски, но на български думите ù звучат магично. И докато четях, не ме напусна усещането, че всяка история е като айсберг , който крие много повече от това, което показва на повърхността.
Всеки разказ е пропит с дълбока чувствителност и едно мистично усещане за света и хората. Писането на Лиспектор е непресторено, напрегнато, пълно с обич – прочете за жестокостта на София, за маймунката Лизет, за старицата Маргарида, пълнотата на Алмира, късогледството на безимения герой, петте версии на епичното изтребване на хлебарките, искреното приятелство на двама души, които не искат да се видят никога повече, покорните съпруг и съпруга, „потънали в мечти”, пиленцето, което събужда спомена за онзи ден, когато Офелия…
Кларис Лиспектор пише много красиво:
„Трапезата беше обсипана с тържествено изобилие. Върху бялата покривка се трупаха житни класове. И червени ябълки, огромни, жълти моркови, валчести до пръскане домати, сочнозелени чайоти, злобни в диващината си ананаси, спокойни оранжеви портокали, бодливи като таралежи ангурии, краставици, твърдо обвили воднистата си сърцевина, кухи червеникави чушки, които лютяха на очите – всичко оплетено в кичури влажна царевична брада, златиста като покрай нечия уста. И гроздови зърна. Най-моравите от черното грозде, които нямаха търпение да бъдат смачкани. Без значение от кого. Доматите не гръхлееха за никого – само за въздуха, за кръглия въздух. Събота беше за който дойде. И портокалът щеше да подслади езика на първия вестил се. До чинията на всеки гост по неволя жената, дето миеше краката на странници, бе сложила – без да ни подбира, без дори да ни обича – житен стрък или връзка парливи репички, или ален резен диня с весели семки. Всичко това – прерязано от испанската тръпчивост, която се долавяше в зелените лимони. В гърнетата кротуваше млякото, сякаш с козите бе прекосило скалистата пустош. Почти черно от тъпкане вино потрепваше в глинени кани. Всичко пред нас. Всичко неомърсено от усуканото човешко желание. Всичко това, каквото е, не каквото го искаме. Само съществуващо и цяло. По начина, по който съществува полето. Или планините. Или много мъже и жени, за разлика от нас, ненаситните.”
Сякаш тя не описва само трапезата, а самата същина на живота, оставяйки тайната недокосната, за да има смисъл всичко. Усещането е подобно и в същото време различно в останалите ù разкази. И не смятам, че такъв тип писане е възможно да бъде подложено на анализ. Тя пише така, че да обърка повърхностните ти мисли, да докосне подсъзнанието ти, да събуди в теб тъга, изумление, съжаление, състрадание, любопитсво, омраза, любов… Толкова е необятна и необяснима и в същото време много истинска.
