Начало / Интервюта / Рене Карабаш: В литературата е важно думите да се виждат

Рене Карабаш: В литературата е важно думите да се виждат

Рене Карабаш казва, че плаче, когато чете страници от „Остайница“. Имала е идея да напише дебютния си роман като „Опасни връзки“, под формата на писма. В текста й има и писма, но „Остайница“ е друг свят! Хем реален, хем не можеш да повярваш, че съществува! Така и го преживяхме във Варна, чрез видеокартини и срещата с Рене.

четене рене карабаш -снимка веселина киртичева - цанкова
Поводът за твоя роман е една прекрасна чернобяла фотографска изложба „Клетвени девици“ на Пепа Христова, със снимки на възрастни албански жени. Какво в тези изображения те впечатли, удари те като гръм от ясно небе, та си каза: „ще напиша една история за тях“?

Имах нужда от нещо радикално, което да подтикне читателя към размисъл: „какви ужасни неща се случват“. Исках да шокирам, ние не сме чак толкова далеч от Албания, но ето че в тази страна има подобен живот, има подобни закони, които определят друго място на жената. Там жената е лишена от свобода. Дълго време се молех на Господ да ми изпрати нещо, за което да се захвана, да излезе нещо ново. Както си лежах и ровех из социалната мрежа, внезапно видях тези фотографии и възкликнах: „това е!“. Започнах да търся всякакви книги и информация в тази посока. Но технически нямаше как да отида в Албания и да видя жените, защото е много опасно. Не че не мога да си взема една пушка, но там е страшно наистина. Остайницата е социална смяна на пола. В Албания, когато мъжете са малко, трябва да се появи човек, който да се грижи за семейството. Така жената дава клетва по Кануна – техен закон, за да приеме тази роля. В Албания мъжът има право да носи часовник, да ходи в кръчмата. Жените живеят като в затвор. След промяната на този социален статус жените-остайници имат правото да носят часовник, оръжие, да си имат своите приказки в кръчмата. Тези жени се почитат като Богове там.

В началото на романа си се позоваваш на албанския автор Исмаил Кадаре и творбата му „Прекършеният април“. До каква степен бе повлияна от него? Романът на Кадаре започва с едно отмъщение, а и ти също описваш ритуално отмъщение.

Романът му ми помогна много, за да се запозная с тази атмосфера, да я уловя и да се потопя в нея. Намирам го дори за документален, макар да има художествена нишка. Кадаре предлага богата информация за Албания. Истината е, че писателят Владимир Зарев ме посъветва да прочета Кадаре. Четох и една книга за албанските имена, при тях всяко име означава нещо.

Някои фрази при теб звучат като магическо заклинание, като наричане, например „всичко, което искаш да ти се случи, ще ти се случи по един или друг начин“, разкажи повече за тази енергия?

Това е мисъл, която винаги си казвам. По повод обредите, четох книги с описание на балкански ритуали. Сещам се за: „наведи се, измий се, сложи престилка на главата си“ – това е много мистично. Гостуването като ритуал в Албания например, е една от причините да не посетя страната. Обичам да си топя залъка в чинията, а това там на гостенина е забранено. Те са много крайни. Как се помиряват при кръвна вражда: слага се бебе на прага и ако остане живо, значи враждата е прекъсната. Исках да запозная читателите със законите на Кануна и по-важното е, че те се случват СЕГА. Албанците дори да са подготвени да бъдат член на Европейския съюз, Кануна им пречи. Според мен, това е една от причините те да не са граждани на Европа.

Ти беше организирала представянето на книгата си в София и Пловдив като театрална версия с помощта на актьори, имаш ли намерение като режисьор да направиш спектакъл върху „Остайница“?

Да! Обещавам! Може би догодина. Представям си го на голяма сцена, защото искам тази ритуалност да се усети. Може би ще има и хор.

Отиваш към древногръцка трагедия?

И леко близвам Сара Кейн.

Доколко нашият бит е различен от този на Албания?

Разлика в селата няма. Аз съм отраснала на село. Драла съм агнета, баща ми е ловджия, той се прибираше с пъдпъдъци и поръчваше на мен и сестра ми да ги изчистим, и като свършим работата, тогава можем да излезем да си играем. А те са все още живи, нямаш избор – правиш го. След много години осъзнаваш, че си бил в среда с елемент на насилие и това е част от бита. Баща ми преди караше катафалката на селото и всички минаваха през нас. За децата бе празник всяко погребение, защото като малки чакахме да ядем питката и сладките. Играли сме на подаръци в катафалката. Може би заради този бит, Албания не ми е чужда.

212319_bПредставям си романа ти и като филм, ще има ли филм?

Това са и мои въжделения. Книгата съм я писала като кино. Слагах камерка и се наблюдавах… какво се случва. И други приятели са ми казвали, че виждат текста като филм. В литературата е важно думите да се виждат, да създават образи.

Разговора води: Елица Матеева

снимка: Веселина Киртичева-Цанкова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *