Начало / България / Има ли успоредна цивилизация на Земята?

Има ли успоредна цивилизация на Земята?

v_zahvata_na_prikritata_civilizaciq_coverПопулярният журналист и автор Христо Буковски проследява митологичните, етиологичните, историческите, научните и мистериалните свидетелства за възможността на Земята да се развива успоредна на нашата цивилизация. Изданието „В захвата на прикритата цивилизация” (изд. „Сиела“) съдържа и множество фотографии на обекти, за които Буковски пише в книгата.

Има ли успоредна цивилизация на Земята, за която дори не подозираме? Възможно ли е древните ни предци да са я познавали? И ако да, какво общо с нея имат техните мистични ритуали?

Отговорите на тези и редица други въпроси, свързани с евентуалното съществуване на добре скрита от човечеството успоредна цивилизация, търси Христо Буковски в новата си книга, чието подзаглавие е  „Мегалити, подмогилни храмове и мистерии в тях”.

Авторът обобщава тезата си така: „Редом с тази научна (по определението си) изследователска работа е време да пробудим приспаните си сетива за общуване с невидимите и беззвучни сили, които търсят и разчитат на осъзната благодатна връзка с нас, защото са обвързани с (а защо не, и заложили на?) човешката цивилизация. Много свидетелства има, че техните проявления не са изначално незрими, а не ги възприемат ленивите ни сегашни очи, защото са преситени до заслепяване от атаките с натрапчиво ярките образи на продажните отношения. Докато древните ни предци са чували мелодията от движението на небесните сфери, с травмираните си от излишен шум уши ние обидно рядко долавяме дори шепота на пробужданите от дъха ни кварцови кристали в стаените скални пещери…”

Доказалият уменията си да пише увлекателно, почти в художествен стил,  за исторически документи и изследвания журналист не изневерява на стила си и в последния си текст. В него той разказва повече за на пръв поглед невероятното, но видяно лично от него на редица мистични места, които е посетил – раннохристиянския храм посвещенческа „вълча“ пещера в Трансилвания, каменния параклис край Перущица, храма край софийското село Горни Богров, Свещарската гробница, тракийския храмов комплекс край Старосел и др. В допълнение на написаното Буковски прилага и заснетите лично от него кадри, които са наистина любопитни.

Христо Буковски e журналист и известен с влеченията си към мистериите автор на редица книги. Сред тях са „Опасният архив на богомилите”, „Скритият поход на българските кръстоносци”, „Разчетени послания. Символи и реликви от българските земи”, „Похитеното съкровище на богомилите”, „Страховитото прераждане на богомилите”, „Отключените пътища на богомилите” и биографичният роман „Хванеш ли самовила”.

 

ОТКЪС

 

СВЕТЛОПИСИ СЪС ЗАГАДЪЧНИ ПРОЯВЛЕНИЯ

Никой не забеляза, че той надзърташе от лявата ниша в олтара.

Олтар като олтар – ми се иска да напиша. Но не беше съвсем така. Бяхме в подземие. В храм, но вкопан в огромна скала. Някога тук сигурно е имало кухина, в която траките гети са разпознали вълчата пещера и са я преправили в камера, където са ги посвещавали в даки (вълци), а сетне адептите християни са я разширили и одялали пък до подобие на църква – с олтар, символична олтарна преграда и помеще­ние за богомолците…

Тъмно място. Широко за подзе­мие, но мрачно за църква. Май само аз зърнах, че в ней­ния светая светих имаше ниша вляво. И той е чакал там. Не видях лицето му в нея, а върху дис­плея на фотоапарата си. Снимах бързо, а щом преместих взор към мястото му, лицето го нямаше. Трескаво върнах за­снетия кадър и… Да, бях успял да прихва­на образа му! Дово­лен, че съумях да го издебна със светкавична реакция, аз насочих обектива пак натам – да документирам мястото…

А на дисплея той пак се появи.

Бях с пътуващия семинар на фондация „Виделей“ по светите ме­ста, свързани с богомилското учение, и тъкмо в този миг цялата група подхвана богослужебен обред, та ме помолиха да престана със сним­ките. Опитах да се приобщя, но… без тяхната прилежност и изчерпа­телност, защото примирах от нетърпение да снимам отново нишата.

Той ми даде да разбе­ра, че не бях го издебнал – изчака ме на своето про­зорче и щом приятелите ми свършиха службата си, ска­тах още два негови образа в своя фотоапарат.

Тогава помолих някол­ко души наоколо да снимат същата ниша. На светкави­ца тя излизаше ясно, но без него, а без осветлението й останаха просто черни кадри в телефоните и фотоапара­тите на моите спътници.

При мен и се появява­ше, и оставаше…

Аз съм оптик по първа­та си специалност и знам не само кога един обектив дава дефект, но и какъв може да бъде той. Определено не ставаше дума за изкривявания на образа, нито за цветово разлагане на светлината в периферията на лещите, защото всеки специалист знае докъде тази грижа може да бъде поверена на блендата и конструктив­но би скрил за снопа светлина критичната зона до тубуса.

Това се случи на 27 юни 2015 година. Бяхме в прочутия Храм на съдбата край Стинка Века в Трансилвания – на няколко километра от градчето Першан и над 200 км от Букурещ.

През следващата година посетих отно­во Трансилвания с нов семинар на „Виде­лей“ и на 18 юни в Храма на съдбата пак заснех оня, който продължаваше да ми се натрапва от лявата ниша на олтара.

Появи се върху дисплея на фотоапара­та ми и на 3 юли 2017 година. При същите обстоятелства. Когато помолих и други да снимат нишата, този път образи останаха в още няколко телефона.

Но този, когото видяха върху дис­плеите на своите апарати, не допадна на късметлиите.

След като упорито ги уговарях да из­пратят тези снимки на моята електронна поща, само трима устояха на обещанието си. Някои само ми писаха, че са побързали да изтрият образите, които техните апарати са заснели в нишата. Бяха сигурни, че тя е портал към отвъдното, и надзъртащите оттам ги ужасили със зловещите си изражения – твърдяха, че нямали нищо общо с проявеното угрижено-страдално лице в моя фотоапарат.

Със злокобна мутра влезе и в теле­фона на моята приятелка – дотам, че тя отсече:

– Избирай – или мен, или него!

Защото знаеше, че в упоритите му проявления виждах призиви да приема онова, което (вече убеден бях) искаше да сподели…

По справочниците пише, че някои наричали сътвореното в подземието Храм на пришълците и той бил построен преди повече от 7000 години. Редом в същата скала са вря­зани още помещения, като едното напомня ма­настирска трапезария. В „притвора“ към църква­та също има някакъв особен олтар с кула над него, по чиито вътрешни стени се вие странен спираловиден нарез, който понякога ми изглеж­да като в цев на оръдие, но… напоследък все повече ми прилича на… змей или дракон…

Високо горе се вижда небето. Много примамливо и… много труд­нодостъпно…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *