Лира Литературно-рекламна Агенция
Популярният журналист и автор Христо Буковски проследява митологичните, етиологичните, историческите, научните и мистериалните свидетелства за възможността на Земята да се развива успоредна на нашата цивилизация. Изданието „В захвата на прикритата цивилизация” (изд. „Сиела“) съдържа и множество фотографии на обекти, за които Буковски пише в книгата.
Има ли успоредна цивилизация на Земята, за която дори не подозираме? Възможно ли е древните ни предци да са я познавали? И ако да, какво общо с нея имат техните мистични ритуали?
Отговорите на тези и редица други въпроси, свързани с евентуалното съществуване на добре скрита от човечеството успоредна цивилизация, търси Христо Буковски в новата си книга, чието подзаглавие е „Мегалити, подмогилни храмове и мистерии в тях”.
Авторът обобщава тезата си така: „Редом с тази научна (по определението си) изследователска работа е време да пробудим приспаните си сетива за общуване с невидимите и беззвучни сили, които търсят и разчитат на осъзната благодатна връзка с нас, защото са обвързани с (а защо не, и заложили на?) човешката цивилизация. Много свидетелства има, че техните проявления не са изначално незрими, а не ги възприемат ленивите ни сегашни очи, защото са преситени до заслепяване от атаките с натрапчиво ярките образи на продажните отношения. Докато древните ни предци са чували мелодията от движението на небесните сфери, с травмираните си от излишен шум уши ние обидно рядко долавяме дори шепота на пробужданите от дъха ни кварцови кристали в стаените скални пещери…”
Доказалият уменията си да пише увлекателно, почти в художествен стил, за исторически документи и изследвания журналист не изневерява на стила си и в последния си текст. В него той разказва повече за на пръв поглед невероятното, но видяно лично от него на редица мистични места, които е посетил – раннохристиянския храм посвещенческа „вълча“ пещера в Трансилвания, каменния параклис край Перущица, храма край софийското село Горни Богров, Свещарската гробница, тракийския храмов комплекс край Старосел и др. В допълнение на написаното Буковски прилага и заснетите лично от него кадри, които са наистина любопитни.
Христо Буковски e журналист и известен с влеченията си към мистериите автор на редица книги. Сред тях са „Опасният архив на богомилите”, „Скритият поход на българските кръстоносци”, „Разчетени послания. Символи и реликви от българските земи”, „Похитеното съкровище на богомилите”, „Страховитото прераждане на богомилите”, „Отключените пътища на богомилите” и биографичният роман „Хванеш ли самовила”.
ОТКЪС
СВЕТЛОПИСИ СЪС ЗАГАДЪЧНИ ПРОЯВЛЕНИЯ
Никой не забеляза, че той надзърташе от лявата ниша в олтара.
Олтар като олтар – ми се иска да напиша. Но не беше съвсем така. Бяхме в подземие. В храм, но вкопан в огромна скала. Някога тук сигурно е имало кухина, в която траките гети са разпознали вълчата пещера и са я преправили в камера, където са ги посвещавали в даки (вълци), а сетне адептите християни са я разширили и одялали пък до подобие на църква – с олтар, символична олтарна преграда и помещение за богомолците…
Тъмно място. Широко за подземие, но мрачно за църква. Май само аз зърнах, че в нейния светая светих имаше ниша вляво. И той е чакал там. Не видях лицето му в нея, а върху дисплея на фотоапарата си. Снимах бързо, а щом преместих взор към мястото му, лицето го нямаше. Трескаво върнах заснетия кадър и… Да, бях успял да прихвана образа му! Доволен, че съумях да го издебна със светкавична реакция, аз насочих обектива пак натам – да документирам мястото…
А на дисплея той пак се появи.
Бях с пътуващия семинар на фондация „Виделей“ по светите места, свързани с богомилското учение, и тъкмо в този миг цялата група подхвана богослужебен обред, та ме помолиха да престана със снимките. Опитах да се приобщя, но… без тяхната прилежност и изчерпателност, защото примирах от нетърпение да снимам отново нишата.
Той ми даде да разбера, че не бях го издебнал – изчака ме на своето прозорче и щом приятелите ми свършиха службата си, скатах още два негови образа в своя фотоапарат.
Тогава помолих няколко души наоколо да снимат същата ниша. На светкавица тя излизаше ясно, но без него, а без осветлението й останаха просто черни кадри в телефоните и фотоапаратите на моите спътници.
При мен и се появяваше, и оставаше…
Аз съм оптик по първата си специалност и знам не само кога един обектив дава дефект, но и какъв може да бъде той. Определено не ставаше дума за изкривявания на образа, нито за цветово разлагане на светлината в периферията на лещите, защото всеки специалист знае докъде тази грижа може да бъде поверена на блендата и конструктивно би скрил за снопа светлина критичната зона до тубуса.
Това се случи на 27 юни 2015 година. Бяхме в прочутия Храм на съдбата край Стинка Века в Трансилвания – на няколко километра от градчето Першан и над 200 км от Букурещ.
През следващата година посетих отново Трансилвания с нов семинар на „Виделей“ и на 18 юни в Храма на съдбата пак заснех оня, който продължаваше да ми се натрапва от лявата ниша на олтара.
Появи се върху дисплея на фотоапарата ми и на 3 юли 2017 година. При същите обстоятелства. Когато помолих и други да снимат нишата, този път образи останаха в още няколко телефона.
Но този, когото видяха върху дисплеите на своите апарати, не допадна на късметлиите.
След като упорито ги уговарях да изпратят тези снимки на моята електронна поща, само трима устояха на обещанието си. Някои само ми писаха, че са побързали да изтрият образите, които техните апарати са заснели в нишата. Бяха сигурни, че тя е портал към отвъдното, и надзъртащите оттам ги ужасили със зловещите си изражения – твърдяха, че нямали нищо общо с проявеното угрижено-страдално лице в моя фотоапарат.
Със злокобна мутра влезе и в телефона на моята приятелка – дотам, че тя отсече:
– Избирай – или мен, или него!
Защото знаеше, че в упоритите му проявления виждах призиви да приема онова, което (вече убеден бях) искаше да сподели…
По справочниците пише, че някои наричали сътвореното в подземието Храм на пришълците и той бил построен преди повече от 7000 години. Редом в същата скала са врязани още помещения, като едното напомня манастирска трапезария. В „притвора“ към църквата също има някакъв особен олтар с кула над него, по чиито вътрешни стени се вие странен спираловиден нарез, който понякога ми изглежда като в цев на оръдие, но… напоследък все повече ми прилича на… змей или дракон…
Високо горе се вижда небето. Много примамливо и… много труднодостъпно…
