Начало / България /  „Морски обреди” от Уилям Голдинг – човек умира и от срам

 „Морски обреди” от Уилям Голдинг – човек умира и от срам

214074_bУилям Голдинг, авторът на „Повелителят на мухите”, печели Нобелова награда за литература през 1983 година. Малко преди това, през 1980 г. печели и Man Booker Prize за „Морски обреди”– мрачна приказка за неподвластността на човешката природа и пагубната сила на съвестта.
В ранните години на XIX век младият британски аристократ Едмънд Талбът отпътува за Новия свят на Австралия на борда на презокеански кораб заедно със стотици други пътници от всякаква класа и произход, събрани заедно от желанието за нова служба или нов живот. За да разведрява своя кръстник обратно в Англия, Едмънд води дневник по време на дългото пътуване.
Пъстрото общество, сблъсъците на различните класи, дребнавите свади, нарастващото напрежение той описва с ирония и известно високомерие. Преминаването от прегръдката на цивилизацията в обятията на Нептун би било тихо и незабележимо, ако един пътник, досадният свещеник Коли, не привлича враждебността на моряците, подтикната от агресивното отношение на капитана.
В мрачното усамотение на корабния търбух се случва  нещо – нещо, което доказва, че срамът се оказва по-смъртоносна сила и от океана.
Голдинг преобръща традиционния жанр – островът не крие съкровища, лекотата на морския бриз е измамлива, а в условията на изолация социалните закони престават да работят и отстъпват пред жестокостта, която никога не е твърде дълбоко скрита в сърцето.
„Морски обреди” (изд. „Сиела“) е роман в духа на творенията на Мелвил, Конрад, Достоевски и разкрива най-тъмните кътчета на човешката душевност и злото, което се крие във всеки от нас.
„Така, струва ми се, става обикновено с хората сред океана, които живеят твърде близо един до друг и затова опознават всички злини под небето.”

ОТКЪС
Почитаеми покровителю,

С тези думи започвам своя дневник, който поех задължението да водя заради Вас, и те са най-подходящият му надслов.
И така: място – най-сетне на борда на кораба, година – Вам известна. А датата? Важното е само, че днес е първият ден от пътуването ми към другия край на света, в знак на което още сега ще отбележа числото „едно“ отгоре на страницата. Защото това, което напиша, трябва да е разказ за първия ни ден. Месецът или денят от седмицата не са от съществено значение, тъй като в дългото ни плаване от южния бряг на старата Англия до Антиподите ще преминем през геометрията на четирите сезона.
Тази сутрин, преди да напусна дома ни, отидох при по-малките си братя, които здравата изтормозиха старата Доби. Лайънъл изигра нещо, което според него било боен танц на аборигени. Пърси пък легна по гръб, нае да си търка корема и да издава ужасни звуци, за да покаже колко му е тежко, след като ме е изял. С по една плесница ги приведох в почтително смирение и после се върнах долу, където чакаха майка ми и баща ми. Дали майка ми смогна да изцеди от очите си една-две сълзи? Не, те бяха съвсем искрени, защото в този момент и в моите гърди се надигна топлина, която не би подобавала на мъж. Та дори и баща ми… Ние, струва ми се, сме повлияни повече от сантименталните Голдсмит и Ричардсън, отколкото от жизнеността на добрите стари Фийлдинг и Смолет . Ваша светлост щеше да се убеди колко ме обичат, ако бе чул с какви прочувствени думи ме изпращаха, сякаш бях каторжник във вериги, а не млад джентълмен, назначен за помощник на губернатора в една от колониите на Негово величество. Изпитах задоволство от безусловните чувства на моите родители, но останах доволен и от своите! Вашето протеже съвсем не е лошо момче по душа. Овладях се чак когато минахме по алеята и стигнахме до къщата на портиера зад мелницата.
И така, да продължа: ето ме на кораба. Превалих издутия насмолен борд на това, което навремето сигурно е било една от страховитите „дървени крепости“ на Англия. Преминах през ниска врата в някаква тъмна палуба и едва си поех дъх. Господи, колко противно! В сумрака цареше суетня и оживление. Един човек, който се представи за мой прислужник, ме отведе до някаква килия до борда, твърдейки, че това е моята каюта. Човекът е стар, накуцва и има лукаво лице със снопчета бяла коса от двете му страни. Между тях лъщи плешиво теме.
– Добри ми човече – попитах го аз, – каква е тази воня?
Той проточи дългия си нос и се заоглежда наоколо, като че ли по-скоро търсеше да види вонята в мрака, отколкото да я подуши.
– Воня ли, сър? Каква воня?
– Тази воня – отвърнах аз с ръка на носа и устата. – Или смрад, зловоние – както щете!
Слънчев човек е този Уийлър! Усмихна ми се така, сякаш палубата, прихлупила ни отгоре, се бе открехнала да пропусне малко светлина.
– За бога, сър! – възкликна той. – Скоро ще свикнете с това.
– Не желая да свиквам! Къде е капитанът на кораба?
Светлината по лицето на Уийлър помръкна и той ми отвори вратата на килията.
– И капитан Андерсън не може да стори нищо, сър – увери ме той. – Това е от пясъка и чакъла. Новите кораби използват за баласт желязо, но този е по-стар и ако му оставяше поне още толкова, колкото е изкарал, както бихте казали вие, щяха да извадят всичко отдолу. Но сега не – той е твърде стар, нали виждате. Не са си правили труда да се ровят из него.
– Тогава там трябва да е станало гробище!
Уийлър се замисли за миг.
– Що се отнася до това, сър, не мога да ви кажа, тъй като не съм бил на него друг път. Сега поседнете тук, а аз ще ви донеса бренди.
С тези думи той изчезна, преди да успея да му отвърна и дори преди да вдъхна отново от застоялия въздух. Така че си останах на мястото.
Нека да ви опиша къде ще живея, докато си осигуря по-подходящо помещение. В каютата има легло, подобно на корито, прикрепено за борда, с две чекмеджета под него. На едната стена има дъска, която се сваля и служи за писалище, а на другата е закачен брезентов мех с кофа под него. Надявам се, че корабът разполага и с по-удобно място за задоволяване на естествените ни потребности! Над меха е оставено място за огледало, а в единия край на леглото са сложени две полици за книги. Платненият стол е единствената подвижна мебелировка на това изискано жилище. Във вратата на нивото на очите е изрязан доста голям отвор, през който прониква малко дневна светлина, а в стената на две места има куки. Подът, или палубата, както трябва да я наричам, е набразден толкова дълбоко, че можеш да си изкълчиш глезена. Предполагам, че браздите са останали от железните колела на оръдейните носачи по времето, когато корабът е бил достатъчно здрав и пъргав, за да носи едно добро въоръжение. Каютата е нова, но таванът, тоест палубата отгоре, и вътрешната стена зад леглото ми са стари, олющени и разбити, целите в кръпки. Представете си как ще живея в такава дупка, в такава кочина! Аз обаче ще изчакам търпеливо, докато се срещна с капитана. Дишайки, взех вече да не усещам така остро вонята, а щедрата чаша бренди, която Уийлър ми донесе, ме накара даже да се примиря.
Но колко е шумно в тази дървена крепост! Югозападният вятър, който ни държи на котва, ечи и свири през въжетата и бучи в събраните – не, в свитите ни платна (защото съм решил да използвам това дълго пътуване да овладея до съвършенство моряшкия език). Потоци дъжд бият отбой като литаври върху всеки сантиметър. Не стига това, ами някъде от предния край на същата тази палуба се носи блеене на овце, мучене на крави, викове на мъже и, разбира се, крясъци на жени. И при мен има достатъчно шум. Като моята килия или кочина има цяла дузина на отсамната страна на палубата: точно толкова килии има и на другата страна. Гол коридор, пресечен само от извисяващия се гигантски цилиндър на нашата мизанмачта разделя двете редици. В задната част на кораба, ми обяснява Уийлър, била столовата на пасажерите със сервизни помещения от двете є страни. През коридора минават или стоят на групички смътни фигури. Това са – т.е. сме – пасажерите, предполагам. А защо един стар боен кораб като този е бил превърнат в транспортно средство за пътници, товари и добитък, може да се обясни само с безизходицата, в която са изпаднали господата от Адмиралтейството с повече от шестстотин бойни кораба в действащия състав на флота.
Точно в този момент Уийлър ми съобщи, че ще обядваме след един час, в четири часа. Като споменах, че възнамерявам да поискам по-удобна квартира, той се позамисли, после отвърна, че това не е много лесна работа, и ме посъветва да изчакам малко. А като изразих възмущението си, че такъв разнебитен кораб се използва за толкова дълъг път, той, застанал на вратата на каютата ми със салфетка, преметната на ръката, ми даде урок по моряшка философия, доколкото сам бе посветен в нея: „За бога, сър, той ще плава, докато потъне, сър – още откакто е построен, се знае, че ще потъне някой ден.“ Лекцията продължи за това как се стои на котва само с боцмана и дърводелеца на борда и за преимуществата котвата да се връзва с въже, както в „доброто старо време“, а не с досадната желязна верига, дето не само се лашка като труп на бесило, но и дрънчи, и с тези думи той успя да прати сърцето ми не в петите, а чак долу, при смрадливия баласт. После изрази пренебрежението си към бакърените дъна, каквито имат някои кораби. Открих, че сме „насмолени отвътре и отвън“ като в най-старо време, и предполагам, че първият командир на тази черупка е бил самият капитан Ной. Преди да си тръгне, Уийлър ме успокои с уверението, че корабът ни е „по-устойчив на буря от много други по-здрави плавателни съдове“. По-устойчив ли? „Защото, поясни той, ако ни заблъскат вълните, той ще се носи леко също като стар галош.“ Право да си кажа, моят прислужник успя да развали до голяма степен благотворното въздействие на брендито. След всичко това установих, че се налага да извадя от сандъците си онези вещи, които ще ми трябват по пътя, докато не са ги наблъскали долу. Такава суматоха цари на този кораб, че не мога да открия никого с достатъчно власт, който да отмени тази изключително глупава заповед. Не ми оставаше нищо друго, освен да се примиря и да използвам помощта на Уийлър за пренасянето на някои неща и след като извадих сам книгите си, видях как отнесоха сандъците ми. Бих се ядосал, ако цялата обстановка не бе толкова комична. Достави ми обаче известно удоволствие да чуя разговора между онези, които ги мъкнеха: говореха съвсем по моряшки. Пооставил съм Морския речник на Фолкънър до възглавницата си, защото имам намерението да овладея този жаргон така добре, както го говорят тия, дето цял живот се клатушкат по палубите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *