Лира Литературно-рекламна Агенция
Диего Галдино живее в Рим и има собствено кафене, където работи като бариста и използва цялото си въображение, за да зарадва клиентите с различни рецепти за ароматно кафе. След правенето на хубаво кафе, писането е другата му страст.
Романът „Сутрешно кафе в Рим“ (ИК „Кръгозор“) е пропит с любовта му към кафето, към Вечния град, към посетителите на заведението му и придобива голям успех в много страни, включително и в България. Когато авторът за първи път сподели, че книгата има продължение − „Вечерно кафе в Рим„, това зарадва многобройните му читатели. Новият му роман вече е по книжарниците и ще разгорещи летните страсти.
Диего Галдино е очарован от интереса на българската публика към историите му и от отношението, което получава от българските си издатели. Ето защо, когато го помолихме за интервю, в което са включени въпроси и на читатели, той не само с радост отговори на въпросите, но и записа видеопослание за българските си почитатели. Може да го видите тук: https://www.youtube.com/watch?v=sWeqCbu3xf8
Имате няколко написани романа зад гърба си. Кой е човекът, който пръв прочита всяка Ваша нова книга и защо се доверявате именно на него?
Първият човек, който чете романите ми, е моят литературен агент Вики Сатлоу – тя е един от добре подготвените професионалисти в световната литературна панорама. Доверявам ù се повече, отколкото на всекиго другиго, защото тя ми се довери и пожела да работи с мен, когато все още дори не знаех, че съм писател. Тя промени живота ми, а нейните литературни съвети бяха и са много ценни за мен. Когато тя ми каже, че някой мой роман е фантастичен, за мен е нещо като да спечеля Нобелова награда за литература.
Какво породи страстта Ви към кафето и какво Ви вдъхнови да напишете романи, свързани с професията Ви?
В действителност аз съм роден сред кафета. На майка ми са ù изтекли водите, докато е била зад бара на същото кафене, в което аз приготвям кафета до ден днешен. Проходил съм сред кафетата, проговорил съм, израснах, влюбих се сред кафетата, затова мисля, че беше неизбежно желанието ми да разкажа в романите си „Сутрешно кафе в Рим“ и „Вечерно кафе в Рим“ моя живот на бариста.
Масимо ли е мъжът, когото виждате, когато се погледнете в огледалото?
Мисля, че да. Може би той е малко по-хубав, както отвътре, така и отвън. Масимо е малко като мен, когато започнах да работя в кафенето на баща ми − една нова чашка, която трябва да стане гореща, за да може да поеме всички видове любов… ах! Извинете, исках да кажа всички видове кафе.
„Сутрешно кафе в Рим“ завършва с въпрос, на който никой не отговаря – нито Масимо, нито Женевиев. Какво Ви провокира да напишете продължение на историята?
През последните години ми се случиха куп лоши неща или поне не добри. Ето защо реших да напиша „Вечерно кафе в Рим”: за да направя обикновеното необикновено. И аз като Масимо, главният герой на „Сутрешно кафе в Рим”, загубих моя Дарио, приятеля, втория ми баща. И както се случва в романа ми, това беше една внезапна, опустошителна за мен и за кафенето загуба. Няколко месеца след това и баща ми, истинският, получи сериозен здравословен проблем. Така останах сам, както извън, така и зад бара на кафенето. Тогава, след поредица от болезнени промени, реших да напиша „Вечерно кафе в Рим“, като вкарах в книгата всички изключителни хора, които вече ги няма, за да припомня техните шеги и истории. Тези хора за мен бяха близки, бяха семейство и към тях прибавих това, което винаги е характеризирало моето писане… Любовта.
Вече споменахте един от Вашите герои – Дарио, който е описан с особена симпатия и обич. Кой стои зад този образ?
Дарио в реалния живот се казваше Лино. Това е Лино, на когото съм посветил романа. Той идваше всяка сутрин в кафенето, откакто бях на 14 години. Той беше първият човек, на когото казах, че искам да напусна училище, за да помагам на баща ми в кафенето. Господи, колко само се опитваше да ме убеди да не го правя. Той беше първият, на когото казах, че приятелката ми е бременна, после ми стана кум, а за да се пошегувам с него, след като се разведох, му казвах, че вината е била негова, че ми е донесъл лош късмет. Беше първият, с когото запознах настоящата ми съпруга, а той ми каза: „Ей! Този път си вземи друг да ти кумува. Защото иначе, ще станеш като Лиз Тейлър.” Всеки ден идваше в кафенето и сядаше на своето място, носеше радост. Заведението пламваше във всички цветове и оставаше светло през останалата част на деня, дори и вън да валеше или ако просто беше сиво. Лино беше за мен втори баща, загубата му беше като Нищото от „Приказка без край“ − поглъща всичко, оставяйки след себе си пустош.
Масимо разкрива на Мина една от най-красивите и малко известни панорамни гледки на Рим, като я води на пейка на Монте Марио – само старите римляни знаят за съществуването ù и как да стигнат до нея. Можете ли да споделите друго непознато за туристите кътче в Рим, което българските читатели могат да посетят?
За мен едно от най-красивите места на Рим е Авентин − един от седемте хълма. В радиус от един квадратен километър се минава от Устата на истината до Циркус Максимус. Пред античния стадион се намира Общинският розариум, където през май човек може да се любува на стотици различни рози. Зад розовата градина се намират всички най-красиви и значими средновековни абатства на Рим, където в тишината и в светлината, проникваща през цветните розетни прозорци, разбираш истинското значение на вярата. Малко по-нататък се намира една от най-красивите градини на града − Портокаловата градина, от която, след като човек премине през десетки портокалови дървета, може да се наслади на една от най-красивите панорами на света, а накрая се стига до Вила Малта (Villa di Malta), откъдето през отвора на ключалката на портата се вижда куполът на „Свети Петър“.
Във „Вечерно кафе в Рим“ разказвате и историята на Франческа и нейния любим, която е много трогателна и в нея се усеща изключителна съпричастност – това реални хора ли са и ако е така – знаете ли каква е истинската развръзка?
Тази двойка е съвсем истинска и всичко, което разказвам в книгата, действително се случи. Не знам дали любовната им история е продължила, надявам се, че да, защото, като героя от моя роман, аз съм винаги на страната на любовта, независимо от всичко.
Като бариста сте наблюдавали вероятно много любовни истории – с техните начало или край. Бихте ли споделили тази, която най-много Ви е развълнувала – най-хубавата, най-драматичната, най-романтичната?
Най-красивата любовна история, която съм видял в моето кафене, е историята между баща ми и майка ми. И двамата са започнали да работят в кафенето като много млади, но били убедени, че, съединени от своята любов, нищо и никой не би им попречил да изживеят един пълноценен и щастлив живот. И така беше.
С какви видове кафета бихте сравнили различните видове любов, които човек изпитва в различните етапи от живота си?
Винаги ми е харесвало да свързвам различните видове кафе с хората, които го пият и го направих в края на „Сутрешно кафе в Рим“, като дадох на всеки вид кафе негова характерова идентичност. Нещо като хороскоп с кафета вместо зодиакални знаци, в който всеки любител на кафето може да се открие като характер. Що се отнася до любовта, свързана с различните видове кафе, мога да кажа, че виждам страстната и чувствена любов като кафе ристрето − силно кафе, което остава по устните ти, по езика, в носа, което ти дава сила и добро начало на деня и за да е съвършено, трябва да бъде изпито в гореща чашка. В този случай виждам чашката като сърце. Любовта, както кафето, е хубава и остава задълго, ако това, което я съдържа, е много топло. Майчината любов я виждам като изключително сладко кафе, т.е. като кафе с нутела. Забранената − като четвъртото кафе за деня, това кафе, което не би трябвало да пиеш, защото до три кафета на ден е полезно, но от четвъртото нататък може да ти навреди, но на теб толкова много ти харесва, че не можеш без него, както всичко, което е забранено. Кафе марокино е като голямата любов, кафе с толкова различни вкусове, които стигат до вкусовите ти рецептори почти изненадващо, една от онези прекрасни изненади, които изпълват живота ти с радост и която остава в ума и сърцето ти завинаги… За приятелската обич е добро всяко кафе, важното е да се пие в подходяща компания.
На какъв вид кафе бихте оприличили Рим?
Рим не се оприличава на нищо друго, както всички уникални неща… Обаче би могъл да бъде като една много топла чашка кафе, която може да побере всички кафета и те да бъдат най-добрите, които човек някога е пил.
