Лира Литературно-рекламна Агенция
„Сутрешно кафе в Рим“ бе достатъчно за българските читатели да се влюбят в книгата на Диего Галдино, но след продължението ù − „Вечерно кафе в Рим“ (изд. „Кръгозор“) те ще обикнат романите на италианския автор завинаги.
С присъщия си романтичен стил Галдино ще ни съблазни с история, изтъкaна oт eмoции, ухaeща нa eдин oт нaй-oмaгьocвaщитe apoмaти нa cвeтa – apoмaтa нa кaфeтo. Роман, посветен на любовта − онази, която кара човек да се прероди, да прощава и да бъде смел.
„Вечерно кафе в Рим“ отново ще ни отведе във великолепния и жив Рим, където Масимо има малко кафене.
Две години, след като са се разделили с французойката Женевиев, много неща са се променили в живота на бариста, но той още не може да забрави зеленооката парижанка. Всяка вещ в дома му, всяка звезда на нощното небе над Рим му напомнят за нея. В кафене „Тибери“ също са настъпили промени – няма ги някои от любимите клиенти, дошли са други. Само атмосферата е останала същата – уютна и топла, с шеги, клюки и закачки сред аромата на кафе.
Докато един ден, като дежавю, в кафенето не влиза момиче. Масимо първо чува гласа – топъл, ясен, весел и е очарован, а после среща и усмивка, която може да изпревари светлината на утрото. Мина идва от Верона, за да работи в бутиков магазин в центъра на града. Младата жена търси известното заведение, където се приготвя най-доброто кафе с нутела в Рим.
Масимо е объркан, смутен и поразен от дълбоките ù сини очи… И отново има желание да сътвори уникална рецепта: най-фантастичното кафе – специално за нея! Това е първото от много кафета – сутрешни и вечерни. И началото на много споделени красиви залези и романтични кътчета, известни само на истинския римлянин.
Когато обаче Масимо е готов за нещо повече, миналото пристига неочаквано. И го заставя да направи своя избор – на кого да дари сърцето си? Защото то е едно и той може да го даде само на жената, която ще остава всяка вечер с него… завинаги!
Едно кафе в Рим е достатъчно, за да се влюбиш. Но за да обичаш – необходими са две: сутрешно и вечерно…
ОТКЪС
Ciumachella de Trastevere[1]
Беше обикновен есенен ден в кафене „Тибери“. Небето беше сиво и сякаш ти казваше: „Какво искаш? От доста време не ти вали на главата, не се опитвай да ми искаш сега и светлина, и цветове“. Масимо беше пуснал в почивка Марчело, който се беше втурнал към дома на Карлота – тя също беше в почивка.
Между двамата, по някаква странна алхимия, която Масимо все още не успяваше да разбере, нещата вървяха доста добре.
Сестра му успяваше да удържи лудостта на това момче, превръщайки го почти в нормален човек, а за Карлота той беше като опиума за Оскар Уайлд.
Всичко беше спокойно и Масимо се беше възползвал от това, за да се захване с почистването на кафе машината, докато по Радио Субазио звучеше едно парче на Рино Гаетано, което той обожаваше. Дори беше лудо влюбен в него… Е, да, с Рино беше любов от първо чуване.
От друга страна, думите „първа“ и „любов“ са създадени една за друга, защото, ако един човек може да те спечели постепенно, то искрата, която запалва огъня, тръгва от първия поглед.
Сред многото лица, които си видял от началото на деня, на седмицата, на месеца, на живота, ти забелязваш точно това. Сякаш сърцето ти е маркер и оцветява в жълто, розово, синьо, зелено, оранжево, изобщо в различен цвят, това лице, всичко друго остава в черно и бяло.
Сякаш си казваш: Внимавай, защото това трябва да си го спомниш, понеже е важно и когато животът започне да ти задава въпроси, може да те попита за него, или за нея.
И сърцето на Масимо, като маркер в ръката, този ден реагира веднага, дори преди още очите да успеят да видят момичето, което беше влязло в кафенето. И наистина, докато той се беше изолирал от света, зает да лъска кафе машината, чу нежен глас, който никога не беше чувал преди и който нямаше лесно да забрави.
– Здрасти!
Има ненужни, обичайни поздрави, близки, красиви, дружелюбни поздрави, има дори грозни поздрави и накрая има поздрави, които не трябва да забравяш, защото изглежда, че идват от отворен портал, който може да промени живота ти.
Масимо погледна по посока на този топъл, ясен и весел глас, без да е много звънтящ – само един мечтател като него би могъл да чуе всички тези нюанси в произнесените седем букви. Откри, че този глас е тясно свързан с небе в неопределено синьо, като онези летни небеса, когато слънцето се кани да залезе.
Момичето беше високо почти колкото него, имаше черна, дълга и права коса, хубаво тяло и светла кожа и чифт дълбоко сини очи, които огряваха лицето ѝ. Изглежда, че в нея има повече, отколкото може да се побере в само един човек.
Не видя откъде бе дошла. Беше се появила пред бара, без той да забележи.
По-късно щеше да се опита да опише това явяване на Карлота и Марчело, който, в нетипичен за него религиозен порив, щеше да отбележи: „Като Мадоната от Чивитавекиа?“, а Масимо щеше да възрази: „Не, като нинджа, която изкача от пушек, ухаещ на захарен памук“.
– Здрасти, ще пиеш ли нещо? ‒ беше попитал той след продължително мълчание.
– Не, исках само да знам дали това е известното кафене, в което правят кафе с нутела. Моя приятелка се интересува, но понеже днес не можеше да мине, а пък аз живея тук наблизо, ме помоли да дойда и да проуча, за да не идваме утре напразно.
Масимо се беше усмихнал с една от своите смутени усмивки, когато някой го кара да се чувства важен, специален.
– Да, това е кафенето.
– Добре, тогава ще се върна утре заедно с моята приятелка. Пожелавам ти лека работа. До утре.
За миг момичето изчезна и умът на Масимо блокира без никаква възможност да помръдне, като главния герой от „Ничия земя“[2], босненски войник, който разбира, че по грешка е легнал върху мина и не може повече да се изправи, без да взриви всичко. Май нямаше друг избор, освен да остане фокусиран в образа на това момиче, в противен случай рискуваше тотално объркване и вероятно болезнена смърт.
Всички в кафене „Тибери“ забелязаха, че Масимо е разсеян заради нещо сериозно. И когато обърка американското кафе на римо-китайския продавач на цигари и вестници Aлеоо и го постави в стъклената чаша на бръснаря Рикардо, племенник на легендарния бръснар Пино, всички присъстващи се спогледаха недоумяващо. През това време двамата, неосъзнаващи размера на събитието, докато си разменяха съответните кафета, коментираха небрежно случилото се.
– Днес балиста лазсеян, обълква нощта с деня.
– Не, днес бариста определено е ядосан! Ти определено би трябвало да бъдеш дипломат.
За щастие, на помощ на Масимо дойде Марчело, който едва ли е супергерой, обаче като супергероите пристигна в точния момент.
– Вие нямате ли си работа? Не виждате ли, че артистът мисли?
Собственикът на кафене „Тибери“ изненада своите клеветници, като запази достойно мълчание и приключи случилото се със снизходителна усмивка. Знаеше, че трябва да се съсредоточи върху мината, очаквайки някой да дойде да го спаси.
На следващия ден Масимо все още лежеше върху мината, демонстрирайки упоритостта и търпеливата издръжливост на факир. И този път не му се отдаде да я види отдалече как пристига, защото подобно на предишния ден я видя пред бара, докато излизаше от склада, натоварен с малки бутилки плодов сок. В действителност момичетата този път бяха две, но заради онзи проблем с маркера приятелката ѝ беше по-скоро бледнееше в сравнение с нея и Масимо почти не я забеляза.
Съгласно принципа: „Колкото по-открито действаш, толкова по-малко привличаш внимание“, Maсимо се втурна извън бара, за да ги посрещне.
Карлота и Марчело се спогледаха изумени и помислиха, че реакцията на Масимо се дължи на факта, че току-що влезлите в заведението лица са известни личности от телевизията, може би от някой сериал, който обаче Масимо със сигурност никога не беше гледал.
Собственикът на кафене „Тибери“, с най-хубавата си усмивка, застана пред момичетата и, протягайки ръка да ги поздрави с добре дошли, предизвика ироничните изражения на някои от най-верните на заведението, а дърводелецът Луиджи, който, като гледаше Карлота, седнала на касата, дори измърмори с половин уста:
– Мене за двайсет години никога не ме е посрещал така, стискайки ми ръката, когато влизам в кафенето!
Веднага Марчело се възползва от случая, за да ухапе Луиджи с едно от язвителните си подмятания:
– Е как пък да не е? Винаги, когато влизаш, идва към теб с отворена ръка с надеждата, че ще му дадеш парите за всичките кафета, които не си платил през последните двайсет години! Даже, любима, добави към списъка и това, което току-що взе.
Междувременно Масимо, без да забелязва нищо около себе си, придружи двете нови клиентки до една от масичките на заведението, по-точно до онази близо до витрината, най-изолираната и отдалечена от местната фауна, за да избегне някой от туземците да не го изложи, както ставаше обикновено.
– Добре дошли! Аз съм Масимо и във ваш интерес е да се обръщате към мен за всичко, от което имате нужда, защото другите са благонадеждни само донякъде. Не ми е приятно да го призная ‒ продължи той, опитвайки се да остане сериозен, ‒ но бяха назначени без мое знание, а нямам смелост да ги уволня. Да не говорим за клиентите, тях ми се налага да ги понасям по очевидни причини, но ако имате приятелки, с които да ги заменя, давайте. Много говоря, нали?
Момичето с дългата черна коса и сините очи тръсна глава, като се опита да не се засмее.
– Аз съм Мина, а това е Федерика, приятелката, за която ти говорих вчера.
В момента, в който момичето каза името си, всички млъкнаха и блокираха, взирайки се в новата клиентка с обичайното обсебващо любопитство, типично за кафене „Тибери“. Карлота погледна към своя Марчело, който на мига разбра какво се опитваше тя да му каже с очи и двамата едновременно прошепнаха едно и също нещо:
– Мино и Мина.
[1] Ciumachella de Trastevere („Момиче от „Трастевере“) – една от най-хубавите песни от „Ругантино“ – италианска музикална комедия от 1962 г., както и филм с Адриано Челентано и Клаудия Мори от 1973 г. Ciumachella (рим. диал.) – ху- баво, привлекателно момиче. С това име Ругантино се обръща към любимата си Розета. – Б.пр.
[2] Ничия земя (Noman’sland, 2001), филм на босненския реж. Данис Танович. Печели „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм. По време на войната в Юго- славия от началото на 90-те трима войници попадат в окоп на „ничия земя“ между противниковите фронтове. Единият лежи върху мина. Те се изправят един срещу друг като врагове, но се оказват много близки, споделящи спомени и приятелства. – Б.пр.
