Лира Литературно-рекламна Агенция
Ново луксозно издание на „Фокус-бокус” (изд. „Сиела“) – една от най-добрите книги на американския писател Кърт Вонегът – вече може да бъде открита по книжарниците.
Така свършва или започва всичко: „И ето ме, вече в напреднала възраст, сред оставена на произвола, ограбена до шушка, банкрутирала нация, чиито ценности бяха разпродадени на чужденци; нация, затънала в необуздани бедствия, суеверие, неграмотност и хипнотична телевизия, на практика без никаква грижа за здравето на бедните. Къде да се денеш? Какво да направиш?”
Главният герой във „Фокус-бокус” Юджийн Дебс Хартке е всъщност антигерой: бивш войник, престъпник, учител, измамник, състрадателен съпруг, страстен прелюбодеец. Но той се опитва да направи хората щастливи, да им даде известна утеха и да ги обогати. Всичко това до момента, в който не се оказва в затвора.
Ветеранът от Виетнам и уволненият заради свободомислие преподавател очаква да бъде съден за неясно престъпление и описва живота си, драскайки върху всевъзможни попаднали му листчета – от най-проста бакалска хартия до гърба на визитни картички. Той прави тъжна равносметка за хората, които е убил, и за жените, с които е бил, усърдно пресмята кои са повече и търси дали си струва да се вярва в държавата, която е предала не само него, но и цялото му поколение. И така, листче по листче, успява поне привидно да подреди света…
„Фокус-бокус” е безмилостна антивоенна сатира в духа на „Параграф 22” от Джоузеф Хелър, зашеметяващ поглед отгоре над човешкия живот, оставен почти беззащитен на произвола на световните събития.
„Неустоима… Фокус-бокус е винтидж Вонегът – потресаващ, изумителен, ироничен… чиста брилянтност. Романът е не само трогателен и проницателен, той е скандален и наистина забавен. Ако Късметът и Времето са нещата, които движат Вселената, ние сме късметлии да живеем в едно време с Кърт Вонегът – той ни подтиква, изненадва, разстройва, но и забавлява… и ни кара да се смеем силно.”
Cleveland Plain Dealer
„Истински триумф! Една от най-добрите му книги! Вонегът отново се прицелва и улучва точно в десетката!”
Джоузеф Хелър
ОТКЪС
1.
Казвам се Юджийн Дебс Хартке и съм роден през 1940-а. Кръстен съм така по волята на дядо ми по майчина линия, Бенджамин Уилс – който бе Социалист и Атеист, и прост разсилен и се грижеше за игрището на университета Бътлър в Индианаполис, щата Индиана, – в чест на Юджийн Дебс от Тера Хота в същия щат. Дебс бил Социалист, Пацифист и Профсъюзен Активист, няколко пъти се кандидатирал за Президент на Съединените американски щати и събрал повече гласове от всички кандидати, излъчвани някога от втора ръка партии в историята на тази страна.
Дебс умрял през 1926-а, а това ще рече 14 години преди моето рождение.
Сега сме 2001 година.
Ако всичко се бе развило, както мнозина смятаха, Исус Христос трябваше отново да е сред нас, а Американското знаме да се развява на Венера и Марс.
Само че де такъв късмет!
Ако не друго, поне краят на Света, очакван от мнозина с трепет, ще настъпи. И то съвсем скоро, но не през 2000-та, която вече мина и отмина. Излиза, че Всевишният май не го бива много по Летоброене.
Дядо ми, Бенджамин Уилс, умря през 1948-а, 8 години след появата ми на бял свят, и преди да склопи очи, се постара да запомня дума по дума знаменитите слова на Дебс, а именно:
„Докато има нисши, аз ще съм 1 от тях. Докато има престъпници, аз ще съм 1 от тях. Докато има и 1-единствена душа зад решетки, не ще съм свободен и аз.“
Обаче аз, съименникът на Дебс, съм всичко друго, но не и състрадающ филантроп. От 21 до 35-годишна възраст бях професионален военен, действащ офицер от армията на Съединените щати. През тези 14 години, ако някой по-висш по чин ми наредеше, бих застрелял и самия Исус Христос независимо мъж ли е, жена ли е, каквото и да е. Неочакваният, унизителен и безславен край на Войната във Виетнам ме завари вече подполковник, с 1000-и и 1000-и подчинени лично на мен.
Все си мисля, че през тази война, чиято едничка цел бе да посъживи военната промишленост, имаше известна, макар и крайно мижава вероятност да посрещна този завръщащ се Исус Христос с преграден огън от бял фосфор или напалмова бомбардировка.
Никога не съм искал да ставам военен, въпреки че се оказах добър професионалист, ако подобно нещо изобщо може да се каже за военен. Идеята да замина за „Уест Пойнт“ ме завари толкова неподготвен, колкото и краят на Войната във Виетнам – тъкмо завършвах гимназия. Акълът ми бе в Мичиганския университет, исках да запиша английски, история и политология и да сътруднича в студентския ежедневник, та да натрупам опит за по-нататъшна журналистическа кариера.
Точно тогава баща ми, който бе инженер-химик и разработваше пластмаси с период на полуразпад 50 000 години, натъпкани с всевъзможни фъшкии като коледна пуйка, съвсем изневиделица рече и отсече, че заминавам за „Уест Пойнт“. Той самият не бе и помирисвал казарма. През Втората световна война бил незаменим химик и не си струвало да му надянат войнишка униформа, та за няма и 2 месеца и половина да го превърнат в малоумен убиец или самоубиец.
Вече ме бяха приели в Мичиганския университет, когато като гръм от ясно небе ми предложиха да отида във Военната академия на Съединените щати. Когато се появи предложението, работите на баща ми никак не вървяха и той като удавник за сламка се чудеше за какво да се хване, та да се перчи и да вземе акъла на простодушните ни съседи. А за тях да те приемат в „Уест Пойнт“ бе небивала чест, все едно те вземат в професионален отбор по бейзбол.
И тогава той ми каза нещо, което по-късно във Виетнам и аз все повтарях на току-що слезлите от кораба или самолета новобранци: „Такава възможност не всекиму се отваря“.
Всъщност, ако светът ни бе съвършен, бих станал пианист и бих свирил джаз. Да, точно джаз. Не рокендрол. А онази музика, която всеки път звучи поновому и за която американските чернокожи отвориха очите на света. В гимназията за бели в Мидланд, щата Охайо, имах джазбенд от бели момчета и аз бях на пианото. Наричахме се „Търговци на души“.
Дали бяхме добри ли? Ами налагаше се да свирим популярни сред белите мелодии, иначе никой нямаше да ни наема. Но мине не мине, току се отприщвахме на джаз. Другите май не правеха никаква разлика, но за нас тя бе огромна. Чувствахме се като богове. Като че политахме.
Баща ми не биваше да ме праща в „Уест Пойнт“.
Да оставим какво докараха на околната среда бионеразлагаемите му пластмаси. Вижте мен до кой хал докара! Голям бунак беше, ей! Пък и майка ми, каквото той каже, тя тутакси се съгласява; двамата си бяха лика-прилика – безхарактерни глупаци.
Преди 20 години загинаха при нелепа злополука в 1 сувенирен магазин на канадския бряг на Ниагарския водопад, или както го наричаха индианците от долината, „Гърмящия бобър“ – покривът се срутил и ги затрупал.
В тази книга, с изключение на „ад“ и „Бог“, нецензурни думи няма – това за успокоение на онези, които се опасяват някое невръстно хлапе да не зърне някоя мръсотия. Например вместо края на Войната във Виетнам, тук-там пиша „когато фъшкията гръмна климатичната инсталация“ .
Май единственото от поученията на дядо ми Уилс, което съм тачел цял живот, е, че ако сквернословиш и псуваш, всеки, комуто неприятни неща не му се слушат, с пълно право може да затвори и уши, и очи за теб.
По-будните сред подчинените ми във Виетнам войници недоумяваха как така не са чули и 1 ругатня от устата ми, за разлика от всички останали в армията. Не бих се учудил, ако решат, че причината е моята набожност.
Бих им отговорил, че тук религията няма нищо общо. Всъщност по убеждения съм по-скоро Атеист, подобно на майчиния ми баща, макар да не съм го споделял с никого. Защо да сриваш надеждите на едного или другиго за някакъв отвъден живот?
– Не ругая и не псувам – бих отвърнал, – защото и вашият, и животът на онези край вас може да зависи от това, доколко сте проумели какво точно ви казвам. Ясно? Ясно.
През 1975-а, когато фъшкията гръмна климатичната инсталация, се уволних от войската и на връщане, без сам да знам, при 1 кратък престой във Филипините съм успял да направя 1 син. И през ум не ми мина, че оказалата се впоследствие майка – млада военна кореспондентка на „Де Мойн реджистър“, може да не се е осигурила със спирала.
И за пореден път сгреших!
Накъдето свърна – все капани.
Най-големият капан обаче, който съдбата ми устрои, бе 1 лична млада хубавица на име Маргарет Патън. Тя ми позволи да я ухажвам, а наскоро след като завърших „Уест Пойнт“, и да се оженя за нея, и ми роди 2 деца, без да ме предупреди, че в рода є по майчина линия от поколения се предава малоумие.
И така, първо се смахна тъща ми, която живееше с нас, а след време и жена ми се побърка. Най-лошото беше, че децата ни съвсем основателно си мислеха, че навлязат ли в години, и те може да откачат.
И двамата, вече хора на възраст, никога няма да ни простят, че бяхме тръгнали да се възпроизвеждаме. Ама че бъркотия.
Давам си сметка, че като сравнявам първата си и единствена съпруга с нещо толкова безчовечно, каквото е капанът за диви зверове, рискувам да ме вземат за поредна маша адова. Но с други жени съм имал не просто лични, а и страстни връзки без никакви проблеми, при това интересът ми към тях далеч е надминавал обичайното любопитство и почти винаги са ме пленявали не само с любовните си ласки, но и със своята душевност, интелект и житейски преживелици.
Но като се върнах от Войната във Виетнам, когато още нито Маргарет, нито майка є бяха проявили било пред мен, било пред децата или комшиите неопровержими признаци за вроденото си слабоумие, тандемът майка – дъщеря се отнасяше с мен като с досаден, но необходим домакински електроуред, примерно като с прахосмукачка.
Е, бивало е неочаквано и щастието да ми се усмихне, да речеш, „манна небесна“, но не толкова често, че животът ми да заприлича на букет от рози или поне на китка кукуряк. Точно след войната, когато нямах и представа какво да правя по-нататък на този свят, срещнах 1 свой командир от армията, който бе станал Президент на колежа „Таркингтън“ в Сипио, щата Ню Йорк. Бях едва 35-годишен и жена ми все още беше съвсем с всичкия си, а тъща ми само леко бе мръднала. Той ми предложи място на преподавател и аз приех.
Приех го с чиста съвест, въпреки че единствената ми академична титла бе нищо и никаква бакалавърска диплома от „Уест Пойнт“ – защото колежаните в „Таркингтън“ бяха или несхватливи, или просто глупави, заспали и лениви. И както ме увери едновремешният ми командир, каквото и да преподавам, все ще знам повече от тях, без да си давам зор.
Още повече, покани ме да водя часовете по дисциплината, по която в Академията нямах равен – физика.
Най-големият ми късмет, най-сияйният ми дар свише беше, че в „Таркингтън“ им трябваше човек да свири на Луцовия карилион – на многобройната челяд от камбани навръх кулата на библиотеката на колежа, където пиша настоящите редове.
Попитах някогашния си командир дали бият камбаните с въжета.
Каза ми, че преди ги биели, но после ги електрифицирали и на тях вече се свирело с клавиатура.
– А като как изглежда клавиатурата? – запитах аз.
– Като на пиано – отвърна той.
Никога не бях свирил на камбани. Пък и на малцина се отваря такъв случай. На пиано обаче можех да свиря. Затова и рекох:
– Стисни ръката на новия си карилионер.
Не ще и дума, никога не съм бил по-щастлив от времето, когато всеки ден сутрин и вечер свирех на Луцовия карилион.
В „Таркингтън“ постъпих преди 25 години и оттогава живея в тази приказна долина. Тук е моят дом.
Тук учителствах. Известно време бях и Надзирател, след като преди 1 година и 8 месеца, през юни 1999-а, колежът стана Щатско изправително училище за малолетни „Таркингтън“.
Сега сам съм затворник тук, но мога да обикалям свободно почти навсякъде. Още не са ме осъдили. Очаквам процес, който май ще се състои в Рочестър, по подозрение за подстрекателство във връзка с масовото бягство от Щатския нюйоркски затвор със строг режим за пълнолетни в Атина, ей там, отвъд езерото.
Оказа се, че имам и туберкулоза, а клетата ми превъртяла съпруга Маргарет и майка є изпратиха по решение на съда в 1 лудница в Батавия, щата Ню Йорк, след като аз така и не събрах кураж да го сторя сам.
Сега съм беззащитен и презрян и ако онзи Юджийн Дебс, на когото съм кръстен, бе още жив, току-виж най-сетне ме обикнал, поне мъничко.
