Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Тоя Китаец е като магнит, казвам ви. Краката ми сами ме отвеждат нататък да видя каква нова технологична джунджурия са сътворили. И за жълти стотинки при това. Все полезни вещи като светлинки, антенки, кабелчета, вентилаторчета, радиостанции и тонколонки с Bluetooth и USB в магазинчето от четири квадратни метра. Тоя път обаче си купих прашка. С две ластики, ръкохватка и кожа за зареждане с камъче, най-обикновена прашка. Отдолу пишеше Made in China, много ясно. Антропоценът, в който живеехме доскоро, ще бъде заменен от следващата епоха – чайнацен.
На връщане от разходката реших да мина през Дома на писателя, да видя кой е жив още. Там се подвизават имена от регионална величина и някои от национална като да речем Ваньо Вълчев, автор на текстовете на много любими естрадни песни. Нямаше почти никого този път. Седнах да изпия една бира, когато в двора влезе Борче Панов, македонски писател, гостуващ на града по някакви майски литературни празници. Намести се тоя човек при нас и като почна да ги реди, ченето ми увисна. Сподели брилянтни идеи от стихотворения, които е писал. Ще го прочета. Скоро не бях срещал толкова нестандартно мислене, такава добра фантазия.
Възхитих му се най-искрено и реших да му подаря прашката. Е, ще я приема, щото извикваш с нея скъпи спомени у мен. И в замяна ще ти подаря една история, каза Борче. Като малък живеех в голяма къща с голямо семейство и много деца, братовчеди и роднини. Бяхме цяла сюрия. Често ходехме да стреляме по врабци около селото, а моята задача беше да нося убитите, навързани на една връзка. Сигурно щото бях най-малък. Сега се радвам, че е така, защото не е трябвало да убивам. По-големите стреляха с ластики, така казваме на прашката в Македония. Понякога носех и по две върви с по десетина врабчета. Детската жестокост е неосъзната.
Веднъж, като ми подадоха едно уцелено птиче, усетих, че то още не е мъртво. Телцето на славейчето още бе топличко. Подържах го в ръце, намокрих човката му със слюнка. И то се размърда. Зарадвах се. Бях си решил да го пусна да лети малко по-късно, но за момента го стисках здраво и му се наслаждавах колко е кафяво, красиво и живо. Пърхаше с криле, бе изплашено, представям си как се е чувствало. И като казвам, че го стисках здраво, наистина така беше. Защото по едно време в залисията поглеждам към ръката си и какво да видя – стискам само крачетата му. То толкова силно е искало да се освободи, че силата на крилете му го е откъснала и е полетяло.
И си представих как лети. Лети и не спира. Не може да спре. Лети, пее и не спира да прави само това. И остана тая случка в сърцето ми завинаги, както песъчинката се загнездва в мидата. За да не я дразни, за да намалее болката, мидата почва да обвива песъчинката в седеф. Така и тази история ме глождеше отвътре, обвивах я със седеф много години, докато накрая написах една поема. И тя е продължение на песента на славея. И след мен някой друг ще я продължи. Песента не може никога да спре. Не може да кацне. Трябва да лети постоянно и да се предава нататък. Това всъщност е задачата на поетите във Вселената.
Прашката струваше само два лева. В нашия северозападен край прашки носеха и възрастните, имаше такава стара традиция, която днес е отмряла, много ясно. Понякога с прашка можеш да уцелиш славей, а понякога дори поет. Покаянието може да те накара да станеш поет.
Взех му адреса на Борче и ще му пиша. И вие можете да го потърсите в мрежата, ако случайно някъде вътре у вас една песъчинка не ви дава мира.
