Лира Литературно-рекламна Агенция
В статия за Гардиън, публикувана преди дни, писателят Майкъл Морпурго си припомня семейната си история и разсъждава над настоящето ни:
Разхождах се в Ипър – град, чието име е символ на Първата световна война. Немската инвазия превръща 250 000 белгийци в бежанци и те намират сигурност във Великобритания. Този факт трябва да се помни като урок по доброта. Мислех си за чичо ми Питър, загинал по време на Втората световна война едва на 21 години, когото почти никой не помни днес. Аз самият съм роден две години след смъртта му и го познавам само от снимките и спомените. Но почти всичко, което съм писал, е заради него и заради чичо ми Франсис.
Чичовците ми ме вдъхновяваха като дете. В семейството ми те са легенди и винаги съм искал да разкажа историите им. Това за мен беше начинът да почета тях, както и милионите безгласни жертви на двете световни войни. Те са се били за мир. Мир, на който аз се наслаждавах заедно с цяла Европа. Живях в Европейския съюз, където държавите членки често спореха, но никога не се стигна до конфликт. Заедно сякаш успявахме. Мирът се оказа твърде ценен.
Чичовците ми, въпреки че били твърде различни, се включили във войната. Единият загинал като пилот през 1941 г. Другият, пацифист по душа, не издържал и преминал обучение за агент. В последствие извършил много геройства, включително като част от френската съпротива. След края на войната той се върна при семейството си. Франсис – така се казваше и доживя до дълбоки старини във Франция, където живееше със семейството и оцелелите си приятели от съпротивата. За мен и семейството ми беше важно да разкажа историите ми, особено след като Великобритания реши да напусне ЕС.
Така се появи най-новата ми книга „In the Mouth of the Wolf“, която започва с разказ за тържеството по случай 90-тия рожден на възрастен англичанин, живеещ във Франция – истинска история за последния рожден ден на чичо ми Франсис. Но осъзнах, че е трудно да пиша в периода след референдума за Брекзит. Опитвах се да пиша за чичовците си, а никой не говореше как Европа и ЕС са това, което са. Моите роднини са донесли мир и помирение след векове на непрекъснати войни на континента. Миналият век ни донесе двете най-разрушителни войни в световната история. И след това, сред мъката и мизерията двете велики нации, французи и германци, решиха да създават мир, започвайки от търговските спогодби и стъпвайки на разбирането, че ако се създадат взаимно полезни връзки, никога няма да се стига до конфликти, а напротив – до просперитет и сигурност.
И така към шестте държави започнали да се присъединяват още и още. Така се роди новата Европа – на продължителния мир. Само че с нея дойде повечето бюрокрация, по-малкото демокрация. Общите валута и икономически ползи бяха очевидни, но не се разпределяха справедливо. Чувството, че губиш контрол над съдбата на клуба, в който членуваш, се разпростря. Започнаха спорове, всички държави се включиха в тях. Но все пак говорим за спорове, не за война.
В тази трескава атмосфера дойде референдумът. Бях убеден, че мнозинството ще гласува да останем, защото британците ценят мира повече от всичко друго, а просперитетът е виден и траен. Да, много неща не й харесваме на Европа, но трябва да останем и да ги поправим.
Грешах. Но съм сигурен, че всички гласували „за“ напускането също грешаха, заблудени от лъжи, статистика и абсурдни обещания. Имам чувството, че се отдалечаваме стремглаво от съседите и приятелите си. Казахме им, че не ги харесваме, че искаме раздяла. Те са наранени, разстроени, гневни. И как да не са?
Животът на чичовците ми ме научи, че мирът идва преди просперитета. Те са спомогнали Европа най-накрая да стане континент на мира и на свободните хора. Това е Европа с всичките й недостатъци. И аз вярвам, че ние принадлежим към нея. Каналът, който в миналото ни е предпазвал от много заплахи, днес ни разделя заплашително. Да си подадем ръце през него е единственият път през нас. Чичовците ми също са го знаели.
