Начало / Критика / Когато човек показва открито мъката си, това не е ли молба за помощ?

Когато човек показва открито мъката си, това не е ли молба за помощ?

211738_bЮлия ПЕТКОВА

Случва се понякога, като погледнеш някоя жена, тя да улови погледа ти и да се получи едно негласно разпознаване, един момент на заговорничество, след който може да последва всичко. Нещо подобно се случва, когато открехнеш роман на Ан Тайлър за пръв път. Стилът й не е напудрен и крещящ. Няма да се спъваш в алегории и синекдохи, нито ще се луташ сред витиевати изречения. Но в някои от героите й ще се разпознаеш „от раз”. И ако си дадеш шанс да се привържеш към тях, току-виж си узнал що е то катарзис…

Освен че се нареди сред финалистите за награда „Букър”, „Макара със син конец” беше определена като една от най-добрите книги на 2015 г. от „Вашингтон Пост“, „Пийпъл“ и „Чикаго Трибюн“. Този толкова прям, човеколюбив роман, облъхнат с хумор и носталгия по неизживяното, очертава пътя на четири поколения от една фамилия – като се започне от родителите на Ред, пуснали котва в Балтимор в годините на Голямата депресия, и се стигне до внуците, прекрачили прага на 21 век.

Повод за разгръщането на сагата става Дени, най-трудното от четирите деца на Аби и Ред Уитшенк. Синът, чийто образ синята нишка ще тъче до самия финал.  Романът започва „експлозивно”, с телефонно обаждане, в което Дени им сервира, че е гей. Но не мислете, че това обстоятелство вещае евтин драматизъм. Сагата се понася бавно и сигурно напред, като течение на достолепна река с всичките ù завои – смях, нежност, скръб и подводни камъни. Река, чието корито носи белези от началото и края на времето:

„Уитшенкови не умират, такова беше убеждението в семейството. Разбира се, то никога не се изричаше на глас. Щеше да е твърде самонадеяно… Само разочарованието като че ли се изплъзваше от вниманието на Уитшенкови. Това беше една от техните странности, те имаха талант да се преструват, че всичко е наред. А може би изобщо не беше странност? Може би това беше поредното доказателство, че са най-обикновено семейство.”

Една от големите находки на романа е образът на Аби. Аби, матроната, която знае, че човек е толкова щастлив, колкото най-нещастното му дете. Аби, милозливата, на чиято трапеза винаги има място за още един страдалник. Аби, поетесата, която вярва, че всички важни събития в живота трябва да са запечатани в рими… След нейната смърт сърцето на голямата къща се скършва. Другият прекрасно откроен персонаж е Дени, по-точно Дени и неговото отсъствие:

„Знаете как е, когато ви е мъчно за човек, когото обичате. Виждате го във всеки срещнат. Чуваш позната мелодия и веднага решаваш, че може да си е сменил стила на обличане, може да е надебелял, може да се е сдобил с кола и да я е спрял отпред. Той е, казваш си. Дошъл е! Знаехме, че ще дойде, сигурни бяхме… Но след това си даваш сметка колко жалко звучиш, думите заглъхват, а сърцето боли, боли.”

an-tailar-i-tainite-na-semeiniia-jivotАн Тайлър не обича светлините на прожекторите, но вече няколко десетилетия е сред най-почитаните стилисти на Америка. Романът ù „Вечеря в ресторант „Носталгия” е финалист за наградите „Пулицър” и ПЕН/Фокнър, а „Турист по неволя” получава Националната награда на критиците за най-добра книга и също е финалист за „Пулицър”. „Уроци по дишане” все пак отнася заветния „Пулицър” през 1988 година. Проникновен и затрогващ, без да е сладникав нито за миг, „Макара със син конец” е сред фаворитите за наградата „Букър“ и става рекордьор по номинации за литературни отличия. Роман, който полазва кожата неусетно, като непоискана, но ужасно навременна милувка.

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *