Начало / Критика / Когато човек показва открито мъката си, това не е ли молба за помощ?

Когато човек показва открито мъката си, това не е ли молба за помощ?

211738_bЮлия ПЕТКОВА

Случва се понякога, като погледнеш някоя жена, тя да улови погледа ти и да се получи едно негласно разпознаване, един момент на заговорничество, след който може да последва всичко. Нещо подобно се случва, когато открехнеш роман на Ан Тайлър за пръв път. Стилът й не е напудрен и крещящ. Няма да се спъваш в алегории и синекдохи, нито ще се луташ сред витиевати изречения. Но в някои от героите й ще се разпознаеш „от раз”. И ако си дадеш шанс да се привържеш към тях, току-виж си узнал що е то катарзис…

Освен че се нареди сред финалистите за награда „Букър”, „Макара със син конец” беше определена като една от най-добрите книги на 2015 г. от „Вашингтон Пост“, „Пийпъл“ и „Чикаго Трибюн“. Този толкова прям, човеколюбив роман, облъхнат с хумор и носталгия по неизживяното, очертава пътя на четири поколения от една фамилия – като се започне от родителите на Ред, пуснали котва в Балтимор в годините на Голямата депресия, и се стигне до внуците, прекрачили прага на 21 век.

Повод за разгръщането на сагата става Дени, най-трудното от четирите деца на Аби и Ред Уитшенк. Синът, чийто образ синята нишка ще тъче до самия финал.  Романът започва „експлозивно”, с телефонно обаждане, в което Дени им сервира, че е гей. Но не мислете, че това обстоятелство вещае евтин драматизъм. Сагата се понася бавно и сигурно напред, като течение на достолепна река с всичките ù завои – смях, нежност, скръб и подводни камъни. Река, чието корито носи белези от началото и края на времето:

„Уитшенкови не умират, такова беше убеждението в семейството. Разбира се, то никога не се изричаше на глас. Щеше да е твърде самонадеяно… Само разочарованието като че ли се изплъзваше от вниманието на Уитшенкови. Това беше една от техните странности, те имаха талант да се преструват, че всичко е наред. А може би изобщо не беше странност? Може би това беше поредното доказателство, че са най-обикновено семейство.”

Една от големите находки на романа е образът на Аби. Аби, матроната, която знае, че човек е толкова щастлив, колкото най-нещастното му дете. Аби, милозливата, на чиято трапеза винаги има място за още един страдалник. Аби, поетесата, която вярва, че всички важни събития в живота трябва да са запечатани в рими… След нейната смърт сърцето на голямата къща се скършва. Другият прекрасно откроен персонаж е Дени, по-точно Дени и неговото отсъствие:

„Знаете как е, когато ви е мъчно за човек, когото обичате. Виждате го във всеки срещнат. Чуваш позната мелодия и веднага решаваш, че може да си е сменил стила на обличане, може да е надебелял, може да се е сдобил с кола и да я е спрял отпред. Той е, казваш си. Дошъл е! Знаехме, че ще дойде, сигурни бяхме… Но след това си даваш сметка колко жалко звучиш, думите заглъхват, а сърцето боли, боли.”

an-tailar-i-tainite-na-semeiniia-jivotАн Тайлър не обича светлините на прожекторите, но вече няколко десетилетия е сред най-почитаните стилисти на Америка. Романът ù „Вечеря в ресторант „Носталгия” е финалист за наградите „Пулицър” и ПЕН/Фокнър, а „Турист по неволя” получава Националната награда на критиците за най-добра книга и също е финалист за „Пулицър”. „Уроци по дишане” все пак отнася заветния „Пулицър” през 1988 година. Проникновен и затрогващ, без да е сладникав нито за миг, „Макара със син конец” е сред фаворитите за наградата „Букър“ и става рекордьор по номинации за литературни отличия. Роман, който полазва кожата неусетно, като непоискана, но ужасно навременна милувка.