Не може да не сте забелязали, че през последните няколко години състоянието на света около нас се мени интензивно, формите се изкривяват, погрозняват. Радикализират се различни групи хора. Някои направо освирепяват. Това е отглас на световна тенденция, не сме го измислили ние. Но 2016 година беше време разделно по няколко направления. Едно религиозно събрание на остров Крит през юни 2016 раздели медиите и православната общност у нас на про и анти икуменизма. В лагера про най-активен е Калин Янакиев, срещу него на противоположна позиция са Синодът, Георги Тодоров (година по-късно) от издателство Искони, свещеник Владимир Дойчев… И става дума за принципи. В нета има подробности. Случайно или не, през тази 2016 произлезе още един културен сблъсък. Дългогодишният автор в „Литературен вестник“ професор Владимир Сабоурин напусна този кръг с гръм и трясък. И пак няма да навлизам в детайлите на скандала, той не ми е темата. Професорът се обяви открито срещу определен тип литературни отношения. Чисто творчество без обвързаности с власт, зависимости, капитали. Без аркадашларско-хайдутски скрити съюзи за търговия с влияние. Проблем има. И той е голям. В своята „Ентропия“ чехът Черни изобрази България като мрежа от червено-сини кенефи. В отговор на проблема се появи Манифест на Нова социална поезия, който до днес е подписан от 47 души.
Става дума за статуквото и как то трябва да има опозиция, иначе се изражда. Без съпротива то се разплува в лойта си. Предполагам, че във всички страни с развита литературна среда има статукво, ъндърграунд, авангард и опозиция. Покварата у нас обаче размива границите. Иначе честни и добри творци не смеят да вземат отношение по морални казуси, за да не навредят на издателя си, на приятелите си… А изкуството не търпи компромиси и дребнавост. Имам представа каква е приблизително ситуацията в Словакия, защото превеждам словашки автори като Павол Ранков и Марек Вадас, чиито нови книги предстои да излязат у нас тази година. В Словакия нещата изглеждат няколко нива по-честни, отколкото тук и за това имат грижата както авторите, така и издателите им.
А у нас мащабите са си балкански, постсъветски, родни, твърде семпли. Когато в плиткото ни литературно блато избухне скандал, опръскани с кал са всички. Последният беше този с двойно дадената една и съща награда на поета Петър Чухов. Според мнозина автори като Палми Ранчев става въпрос за политическа конфронтация между един съвременен автор като Чухов и старите „свещени крави“ от Съюза на българските писатели, обвиняващи поета, че се гаври с Райна Княгиня и Никола Вапцаров. Само че в този случай отново си говорим за „Левски“ и ЦСКА, а както на всички е известно, и в единия, и в другия отбор на власт са хората от Картела, обвързаните с грантовете по европрограмите, издателствата с големи ченгеджийски капитали, наградните фондове и фондациите, инвестиращи в културата, покварените, които просто се менкат и гледат да има парче от баничката за всички по върховете от двата лагера. А те не са много. Броят се на пръсти. Петър Чухов е добър поет. Но стана повод за война между самите титани.
А това, към което се стреми Манифестът на Нова социална поезия, е сваляне от Олимп на всички покварени богове, титани и обикновени паразити. Без изключения. Защото литературата е занимание честно. Защото изкуството по подразбиране е честно и друго не би могло да бъде. Защото без етика естетиката не струва пет пари. Това е много важен природен принцип и той рано или късно щеше да се прояви. С или без професор Сабоурин. Съдбата си избра него за проводник. И личността му не е толкова важна в случая. Физическите закони на планетата ни са такива. Всяко злоумишлено действие има рано или късно осъзнато противодействие. Че краят може да не е щастлив и доброто да си остане стъпкано от злото вовеки – няма никакво значение. Важна е перманентната революция.