Лира Литературно-рекламна Агенция
Наскоро излезе нова книга от Петя Александрова – „България в потури, но с цилиндър-2“, продължение на успешно продаваната й „България в потури, но с цилиндър“ (изд. „Хермес“). Зададохме няколко въпроса на авторката, за да научим с какво тези „още 50 нашенски истории от едно време“ допълват и обогатяват представата ни за самите нас.
Във всеки от двата тома на „България в потури, но с цилиндър“ има по „50 нашенски истории от едно време“. Много или малко е това, за да добие човек представа за България от края на ХІХ и началото на ХХ век?
-Ако тези томчета попаднат у чужденец, те просто ще събудят любопитството му или ще раздразнят апетита му за повече, като аромата на непозната храна. Но според мен ще ги четат българи, които все поназнайват нещичко за историята ни и тези четива само допълват, само уплътняват познатата картинка или слагат тук-там по малко цвят. Но допускам и друго – несъгласие, отрицание, нежелание да се приеме моята гледна точка, моя коментар. Вече ми се случи при една среща с гимназисти в Кърджали – преподавателката им много остро ме обвини, че с тази книга всъщност руша авторитети, хвърлям сянка върху образите на национални герои…
А така ли е всъщност?
-Ами вие, читателите, ще кажете как е и аз ще се радвам на всякакви отзиви, критики, мнения. Постарала съм се навсякъде в книгата да се опирам на документа – писма, дневници, спомени… На мен всичко това ми беше много интересно и се чувствам по-богата, а не по-ощетена откъм национална гордост. Не съм си давала много ясна сметка, но както изглежда ми се е искало да обичам (и вие – да обичате!) тези наши някогашни известни българи такива, каквито са били наистина – с техните слабости, грешки, увлечения, страсти… Хора като нас – и суетни, и тщеславни, и властолюбиви, и наивни, и лукави, и користни понякога…
Хем с потури, хем с цилиндри?
-Да, и в пряк, и в преносен смисъл. Впрочем през един дълъг период от време дори депутатите в народното събрание са представлявали живописна гледка като облекло – един с шаечено сетре, друг с руска рубашка, трети с хайдушка премяна, четвърти с военна униформа, а пети избаран с фрак и цилиндър, направени по поръчка в Англия…
Струва ми се, че на някои места и в първата, и във втората книга търсите прилики и отлики с днешното ни „дередже“ като държава, с днешните ни управници и политика, така ли е?
-Старала съм се да не го допускам, но навярно тук-там съм си изпуснала езика. То нещата са твърде открити и не се налага дори да ги подчертавам. Само един пример. Константин Иречек пише в дневника си през февруари 1880 г.: „Хората са готови с вътрешен бяс да хвърлят камъни върху всекиго безразсъдно; без ентусиазъм, без патриотизъм, само спекулация; никакъв смисъл за наука; глупост и недоученост; никакво уважение към местните заслужили хора… Колко бих желал за малко да отида в Европа, та пак да видя хора…
Шокиращи открития или непознати факти?
– Българите не познават в детайли историята си, за съжаление. Знаят това, което е в учебниците, а то най-често е приблизителната истина. Аз, чисто по женски, се опитах да осветя някои сенчести ъгълчета в биографиите на известни българи, да покажа бродериите на роклите, подредбата на кухните, вкуса на храната, темите на разговорите в тесен приятелски кръг, клюките в женските салони… Струва ми се, че го направих с любов и не съм нащърбила ничий мраморен паметник. Но за мнозина тези четива им звучат като изненадващи открития. Ама вярно ли е, че Христо Ботев не е пожелал да се венчае за Венета? Че Вазов се е влюбвал само в семейни жени? Че Бенковски просто е заповядал на Райна Княгиня да вземе знамето и да се качи на коня, с което разлютил избрания за байрактар Крайчо Самоходов? Че един необразован занаятчия, Добри Желязков от Сливен, успял да се добере до самия султан и да получи разрешение за първата фабрика на Балканския полуостров? Че първата ни комедия е заклеймена като порнография и цинизъм? Ами да, всичко това го има, всичко това може да се намери и прочете.
Любим герой или любима история?
– Трудно ми е от тези сто истории да отделя две или три, които са ми по-мили на сърцето. Може би драмата на Любица Ивошевич, която години наред плаче и страда за любов… Или затрогващата привързаност на Яна Язова и проф. Александър Балабанов… Или тази за Теодор Траянов и малката самоотвержена актриса Дора Дюстабанова… Сега, като си помисля, и трите истории имат печален край, но хубавите истории невинаги са весели, не е ли така?
