Лира Литературно-рекламна Агенция
Радостина А. Ангелова нашумя през 2012г. с дебютния си роман „Виенски апартамент“. Кой би предположил, че с две стихосбирки и вече пет романа, зад номинацията на награда „Елиас Канети“, и име в европейския топ 100 на най-креативните автори на хайку, стои доцент по текстилна техника от Техническия Университет в София. Но инженерна мисъл личи единствено в логиката, с която тя изгражда литературни сюжети, другото е туширан нежен изказ в една носталгична атмосфера. За „Афиши в огледалото“, новият роман на Радостина Ангелова, говорим в студиото на „Радио Хеликон“.
Заглавието на вашата книга внушава тема за сцена, кара читателят да очаква представление. Така ли е?
Бих казала, че така се получи от житието на главната героиня и на нейните спътници. Аз съм почитател на българския театър, за съжаление, чисто регионално съм ограничена до знание за софийската театрална сцена. Темата „театър“ винаги ме е вълнувала и когато правих проучванията си за този роман, попаднах на името Роза Попова. Признавам си, не толкова със срам, колкото с учудване, не бях го чувала до момента. Ровейки в малкото информация, която има в интернет, изведнъж видях един интересен образ, който странно как е изчезнал от представата на хората сто години по-късно. Роза Попова е съвременник на Адриана Будевска и Кръстю Сарафов, имена, които са останали в софийския и българския театрален афиш. Изписани са със златни букви вътре. Затова, по някакъв начин книгата ми се превърна в книга за театъра, но не само. В нея има достатъчно много литература, пак от началото на XX в. Това е половината роман. Другата половина е съвременна история.
Защо вместо хора, тук огледалото отразява афиши, публичният образ ли е по-важен?
Буквалната причина може да се извади конкретно от повествованието – забелязан внезапно или гледан дълги години афиш от огледалото, без дори съвременната главна героиня да различава нещо повече от хартия на стената. Другата причина, метафората на „Афиши в огледалото“ е, че хората, които са публични, особено хората на изкуството, обикновено следват някакъв идеал, който трябва да се хареса на публиката. Тогава те забравят истинския си образ и го заместват с нещо друго, което не са.
С какво ви грабна точно Роза Попова?
Тази млада жена, на около 23г. по онова време, ме плени ме със своята целеустременост, с това, че тя отлично е знаела какво иска да направи със себе си и се посвещава на това от душа и сърце. Нещо, което във времето сякаш изчезна. Съдя по собствените си представи в младостта, гледам сегашните млади хора. Разбира се, има изключения и Роза Попова е била точно такова изключение – не просто да знае към какво се стреми, но да има таланта и средствата да го осъществи. И наистина, тя достига големи върхове.
В какъв мащаб да мислим за нея?
Това, което остава извън романа, е фактът, че я кани известен австрийски артист, който в началото на миналия век иска да организира турне на Роза Попова в Европа, защото е възхитен от нейния талант. По лошо стечение на обстоятелствата той умира. Все едно днес Ал Пачино да покани съвременна българска актриса на турне в Америка. Въобще, имиджът, името и таланта на Роза Попова, не са били случайни.
Освен театърът, какво място заема любовта в живота на вашата героиня?
Нейният мъж – Стоян Попов, или Чичо Стоян, както е по-известен, е прекрасен детски автор от зората на XX в. Заедно с това той пише много лирична поезия. Впрочем, негово е стихчето „Все за нещо ще намери да се начумери. Ту му млякото горещо, ту пък друго нещо.” Но също така Стоян Попов е прекрасен драматург. Фактът, че актрисата се нарича Роза Стоянова Попова, тоест, използава като бащино името на съпруга си, е много важен. Означава, че си е давала ясна сметка за значимостта на този улегнал за времето си 29-годишен мъж, в своя живот. Плюс финасовата подкрепа, която е имала от него. Защото той е бил меценат на трупата и е осигурил нейното театрално обучение във Виена. На шестнайсет Роза Попова вече му е съпруга, тя му пристава, тоест бяга с него. Какво действително се е случвало между тях, уви, и да взема кристална топка, едва ли ще успея да видя. Опитала съм се да си го представя.
Как се проектира тази история в съвременната половина на романа?
В живота има повече случайности, отколкото в литературата. Съвременната героиня Лия живее със сянката на Роза Попова около себе си, с един афиш, който не подозира, че крие времето и съдбата на реална личност. В един момент тя намира сила и упование в образа на Роза Попова, пример, който си струва да бъде следван. Още повече, че съвременната част на романа е концентрирана само в няколко дни. За този кратък период съвременната героиня трябва да вземе важни решения за собствения си живот, който досега е имала илюзията, че живее. Но всъщност го е подчинила на хората около нея, без да си отговори на въпроса – аз какво искам? Роза Попова е тази, която й дава необходимия тласък.
Приличат ли си мъжете на двете героини, този от миналото, и другият – от настоящето?
Двамата мъже са опора на жените и с това функцията им в романа се изчерпва. Ако една жена е уверена, че има рамо, първо приятелско, после емоционално, на което да се опре, тя ще го направи във всяка ситуация. Лия разкрива себе си изцяло на своя Макс, от другата страна Роза Попова се вълнува не толкова, че вниманието й е привлечено от непознат мъж, колкото че крие тайна от съпруга си. Двете жени в книгата са готови да изкажат най-съкровеното пред мъжете си, какво по-безценно има от това, да сме с някого искрени, истински, макар и за малко, макар и за днес?
Чели сте, предполагам, книгите на Неда Антонова?
О, тя е моето най-любимо име в българската литература. Дори преди няколко дни си взех от книжарница на „Хеликон“ последния й роман за Васил Левски.
Може ли чрез един силен женски образ, читателят на „Афиши в огледалото“ да добие впечатление за епохата във вашия роман?
Да, би могло. Но тук е въпрос на нагласа от страна на пишещия. В случая, това съм аз. Романите на Неда Антонова са исторически и ние имаме прекрасна традиция в българската литература по отношение на такива четива, от страна на мъже, както и на жени писатели – Фани Попова-Мутафова, Вера Мутафчиева. Даже се е стигнало до там, че един автор трябва да мине през проверката на историческия роман, за да бъде признат. Давам пример със Силвия Томова, на която трябваше да излезе „Печатарят“, за да получи внимание като автор, въпреки че тя пише изключително съвременни разкази, последната й книга също е съвременен роман. Давам си сметка за това, но „Афиши в огледалото“ не е исторически роман. Нека друг пише историята на Роза Попова, в живота й има още хляб, и още чували, които могат да бъдат изтръскани. Мен ме интересува днешния ден.
Все повече книги редуват в сюжетите си минало и настояще. Веднага се сещам от новата американска литература за „Парижкият апартамент“, от българската за „Хавра“. Това сякаш става отделен жанр.
Да, набира скорост и нищо чудно вече да се обособи като жанр. Нарича се time-split, на български най-близо е до понятието „времево разделяне“, или повествование, в което две истории протичат отделно, без едната да е реминисценция на живота на някой от съвременните герои.
Какви хора очаквате да прочетат „Афиши в огледалото“?
Не ми се иска да попадне в раздел „дамска проза“. Не харесвам това определение, нито мога да се съглася с него. Първо към книгата ще посегнат онези, които са привлечени от корицата, защото тя е много хубава. Хора, които се интересуват от живота в България днес и търсят паралели с живота в България преди сто и петнайсет години. Или други, които просто обичат театъра и литературата.
Разговора води: Людмила Еленкова
