Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила Еленкова
1 ноември − Денят на народните будители е въпрос на приемственост, който ни се ще да повдигнем вместо знаме, като част от ритуала на личен празник. И да отбележим неговия отговор от името на нашата съвест.
Защото… кой притежава днес устрема на възрожденец, готов да понесе на гърба си народ и държава, без да е разкъсван между интереса и истината? Нима още чакаме политик от ранга на онзи министър на просвещението, реабилитирал честта на правителството на Ал. Стамболийски, като обнародва датата на Будителите – 1 ноември. Въпреки че неотдавна същото правителство подписва позорния Ньойски договор! Как преди сто години е била възможна подкрепата за интелигенция, не по-малко бедна от днешната, но способна да мери ръст с Европа, нищо че файтоните ù едва си проправяли път из калта на софийските улици.
От 1945-а до 1992-ра Денят на будителите спира да се празнува официално. Драма ли е? Портретите на мнозина от тях грееха във всяка класна стая − не че някой ги поглеждаше.
Затова, преди да се терзаем по въпроса дали съзидателната природа на българина не загина от безволието на управниците, нека прочетем баснята на Стоян Михайловски „Орел и охлюв“. Там е ключът към обратите в Историята, към преклонението и страха, към закъснялото ни развитие, към преживяваването на властта. Без да обвиняваме никого в незачитане и нихилизъм, да благодарим, че имаме Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, Неофит Бозвели, братя Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов… И просто да се поздравим!
На върха на една липа
сред Стара планина
орелът съгледал гадинка нищожна,
гърбата,
рогата,
по-мръсна от змията,
от дявола по-грозна!…
– Какво ли е туй нещо тука? –
извикал Царят на въздуха. –
А, виждам, охлюв!… Игралото
на естеството,
животец във една черупка,
подвижна кратунка,
гневът или смехът на Божеството…
Кажи ми, жалко то творенье,
как се покачи тъй високо?
– С пълзенье! –
извика
рогатата гадинка.
