Начало / Автори / Христо Смирненски. Важно е камбаната да бие

Христо Смирненски. Важно е камбаната да бие

1440079992_3_559x345

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На 17 септември се навършват 119 години от рождението на големия български поет Христо Смирненски. Днешните „принцове по рождение” и „братя на боговете” години наред оставиха къщата му да тъне в разруха. Сега май я реставрират. Май, защото в гугъл след края на юни 2016, когато журналистите си издърпваха като лешояди един другиму от клюновете новината, че започва ремонт по нея, няма да намерите и ред дали това става и как. Нейсе, знаем си ги.

Затова пък героите на Смирненски са край нас всекидневно. И цветарката, която бърза от „локал в локал”, и музикантът, който седи „приведен до моста”, а днес в подлеза, и юношата, познал своите братя в „кервана на Златния телец”, и „братчетата на Гаврош“ са все така от плът и кръв наоколо. Навярно ни внушават, че щом веднъж са овековечени в поезията, нямат право да ни напускат и в живота.

Макар да си обичаме светлите умове и да ги препрочитаме редовно, сигурно ще се намерят и такива, за които редовете по-долу ще прозвучат като откритие. Няма лошо, по-добре късно, отколкото съвсем. Тази камбана бие за всекиго по различно време. Важното е да бие.

 

ЦВЕТАРКА

 

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна —

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния ù гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

 

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити — глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

 

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

 

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

 

Върху стройното ù тяло, върху младостта ù цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

 

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

 

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити — дебне каменния град.

 

ЮНОША

 

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.

 

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.

 

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.

 

И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.

 

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

 

Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.

 

И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

 

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!…

 

И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.

 

СТАРИЯТ МУЗИКАНТ

 

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

 

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

 

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач —

стареца немощно става.

 

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

 

Там — от скованата в мраз висина —

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

 

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

 

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

 

Ти целият скован от злоба си

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

 

Че всяка вечер теменужена

ти виждаш бедните деца

и обидата незаслужена

по изнурените лица.

 

Съдбата рано ги излъгала,

живота сграбчил ги отвред

и ето ги: стоят на ъгъла,

с прихлупен до очи каскет.

 

Какво им даваш от разкоша си

ти – толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?

 

Пред твоите витрини блескави

накуп застават често те

и колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

 

Но тръгват си те пак одрипани,

с въздишки плахи на уста,

а тез витрини са обсипани

с безброй жадувани неща…

 

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

– Кой си ти? – попита го Дяволът…

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

– Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

– Виж голите им кървави меса.

– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…

– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

– Да бъде! Вземи ги!

…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
Filter by Categories
"Четящият човек"
Автори
Без категория
България
Други
Интервюта
Класации
Класации "Ню Йорк Таймс"
Класации "Хеликон"
Колонката на...
Критика
Любопитно
Нови книги
Откъси
Ревюта
Свят
Събития
Читатели
Читателски дневник

Повече...