Начало / Автори / Христо Смирненски. Важно е камбаната да бие

Христо Смирненски. Важно е камбаната да бие

1440079992_3_559x345

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На 17 септември се навършват 119 години от рождението на големия български поет Христо Смирненски. Днешните „принцове по рождение” и „братя на боговете” години наред оставиха къщата му да тъне в разруха. Сега май я реставрират. Май, защото в гугъл след края на юни 2016, когато журналистите си издърпваха като лешояди един другиму от клюновете новината, че започва ремонт по нея, няма да намерите и ред дали това става и как. Нейсе, знаем си ги.

Затова пък героите на Смирненски са край нас всекидневно. И цветарката, която бърза от „локал в локал”, и музикантът, който седи „приведен до моста”, а днес в подлеза, и юношата, познал своите братя в „кервана на Златния телец”, и „братчетата на Гаврош“ са все така от плът и кръв наоколо. Навярно ни внушават, че щом веднъж са овековечени в поезията, нямат право да ни напускат и в живота.

Макар да си обичаме светлите умове и да ги препрочитаме редовно, сигурно ще се намерят и такива, за които редовете по-долу ще прозвучат като откритие. Няма лошо, по-добре късно, отколкото съвсем. Тази камбана бие за всекиго по различно време. Важното е да бие.

 

ЦВЕТАРКА

 

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна —

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния ù гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

 

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити — глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

 

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

 

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

 

Върху стройното ù тяло, върху младостта ù цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

 

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

 

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити — дебне каменния град.

 

ЮНОША

 

Аз не зная защо съм на тоз свят роден,

не попитах защо ще умра,

тук дойдох запленен и от сивия ден,

и от цветната майска зора.

 

Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи.

 

Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат.

 

И през облаци злоба и демонска стръв

черна сянка съзрях да пълзи —

златолюспест гигант се изправи сред кръв,

сред морета от кръв и сълзи.

 

В полумрака видях изтерзани лица,

вред зачух плачове като в сън

и жестока закана на гневни сърца

се преплете с оковния звън.

 

Аз познах свойте братя във робски керван,

угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух — обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец.

 

И настръхнал от мрака на тази земя,

закопнях, запламтях и зова:

— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!

Загърмете, железни слова!

 

Нека пламне земята за пир непознат,

нека гръм да трещи, да руши!

Барикаден пожар върху робския свят!

Ураган, ураган от души!…

 

И тогава — залюбен в тълпите, пленен

от лъчите на нова зора, —

без да питам защо съм на тоз свят роден,

аз ще знам за какво да умра.

 

СТАРИЯТ МУЗИКАНТ

 

Все там до моста приведен седи,

тегли полекичка лъка,

а над главата му ревностно бди

черната старческа мъка.

 

Бурно край него живота кипи

в грижи и горести вечни

и пъстроцветните шумни тълпи

все тъй са зли и далечни.

 

Привечер. Спуска се траурен здрач,

ситен снежец завалява,

спира цигулката горестен плач —

стареца немощно става.

 

И прегърбен той пристъпя едва,

спира се тук-там и стене,

шепнат му злъчни, невнятни слова

зимните вихри студени.

 

Там — от скованата в мраз висина —

мигом през тънкия облак

хвърля му поглед печална луна,

фосфорно бледа и обла.

 

А зад гърба му пристъпя Смъртта,

кървава и многоръка,

и по цигулката старческа тя

тегли полекичка лъка.

 

БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ

 

Ти целият скован от злоба си

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

 

Че всяка вечер теменужена

ти виждаш бедните деца

и обидата незаслужена

по изнурените лица.

 

Съдбата рано ги излъгала,

живота сграбчил ги отвред

и ето ги: стоят на ъгъла,

с прихлупен до очи каскет.

 

Какво им даваш от разкоша си

ти – толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?

 

Пред твоите витрини блескави

накуп застават често те

и колко скръб в очите трескави,

и колко мъка се чете!

 

Но тръгват си те пак одрипани,

с въздишки плахи на уста,

а тез витрини са обсипани

с безброй жадувани неща…

 

Ти целия скован от злоба си,

о шумен и разблуден град,

и твойте електрични глобуси

всуе тъй празнично блестят!

ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

– Кой си ти? – попита го Дяволът…

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата – висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

– Вие мразите ония горе? – попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

– О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

– Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

– Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

– О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

– Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…

– Ти пак ще чуваш! – успокои го Дяволът и му стори път. – Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

– Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

– Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… – И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

– За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

– Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

– Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

– Виж голите им кървави меса.

– Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

– Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…

– Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

– Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

– Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си – тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

– Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

– Напротив – най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

– Да бъде! Вземи ги!

…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

– Кой си ти? – дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

– Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *