Той не написа книги, чиито поредни преиздания да рекламираме в рубриката ни „България.”
Не обикаля света надлъж и нашир, та да припомняме появите му тук или там, да цитираме какво е казал или с кого се е срещнал в рубриката ни „Свят”.
Не отговаряше на въпроси за дейността си, намеренията си или характера си, за да му отделяме място в рубриката ни „Интервюта”.
Не вършеше чудати или необичайни неща, с които да ви забавляваме в рубриката ни „Любопитно”.
Не даваше препоръки за „Читателски дневник”, не правеше „Класации”, не създаваше „Критика”, за да го поместваме поне там.
Затова пък умееше, а и до днес умее да прави друго. Да ни дава криле и надежда, когато униваме или губим вяра. Да ни подкрепя и служи за пример, когато смятаме, че сме безсилни. Да ни учи на скромност и честност, когато забравяме за колко малко сме на тази земя. Да ни припомня кои сме, защо сме и че трябва да ни има. И да ни прощава, когато за щяло и нещяло се кълнем в името му, докато вършим безименните си дребнавости.
Такива като него се раждат рядко, живеят кратко и отлитат на по-високо място. За да можем ние, от низините, да ги виждаме по-ясно и отправили взор към тях, да се учим да гледаме напред и нагоре към светлината, а не в нозете си, където има предимно камъни, прах и кал.