Лира Литературно-рекламна Агенция
Юлия ПЕТКОВА
Има и такива моменти. Уж си изписан от болницата с медицинско за отлично здраве, а когато таксито те стовари пред дома, виждаш, че те чака линейка с отворени задни врати и двама „отегчени до смърт” санитари, които стърчат на улицата, вече извадили носилката с кървавочервеното одеяло. За да те проснат на нея.
Такова усещане спохожда героя на този роман малко преди развръзката. „Древна светлина” не е трилър, но финалът е някак имплозивен, съкрушително меланхоличен и красив, окъпан в античната светлина на сезон, прострял рамене някъде между април и септември…
Четеш, взираш се в емоционалните пластове и през цялото време си обладан от загадката на госпожа Грей, „вечната жена”, докато мислите на Алекс Клийв, (застаряващ театрален актьор, чиято кариера е на път да се възроди), са разтерзани между нейния смътен, изплъзващ се образ и трагедията с дъщеря му Кас. Образите на двете жени, драматичните им съдби носят сходна дълбока и непроницаема мощ − въздействието им над героя е еднакво интензивно. Тежката сянка на миналото превръща Лидия, дългогодишната съпруга на Клийв, „най-осезаемата” жена в живота му, в безплътна фигура. Присъствието ù е едва ли не по-призрачно и неуловимо от измислиците, обсебили съзнанието му.
„Всяка жена с аура, която съм обичал през живота си – и тук използвам „обичал“ в най-широкия смисъл на думата, – е оставила своя отпечатък върху мен, също както се твърди, че старите богове на сътворението са оставяли своите пръстови отпечатъци върху слепоочията на мъжете, които са извайвали от кал, за да се превърнат в това, което сме ние. По същия начин и аз пазя по една своеобразна следа от всяка от моите жени – защото и досега продължавам да си мисля за тях като за мои… Странно, пред какви дупки в паметта се изправя човек, когато прекалено настоятелно притиска проядената от молци тъкан на миналото.”
На самия финал изплуват фактите и си казваш: „Разбира се, колко близо до ума…”, защото истината за г-жа Грей през цялото време е кръжала над страниците, обвита в мека светлина, но ти, заслепен от нюансирания, авторефлективен монолог на героя, изобщо не си я забелязал. Навярно е било ненужно.
Езикът на Банвил е жива амброзия − носи онази кехлибарена зрялост, на която мирише есента, а есента тук е спомен за една безсънна, недоизживяна пролет. В скорошно интервю на въпроса с кое негово произведение трябва да започне читател, незапознат с творчеството му до момента, Банвил отговаря така: „Това е труден въпрос. „Писмото на Нютон” само по себе си е препоръка, защото е кратко, „Книга на доказателствата” е предвестник на онова, което може да се нарече мой „по-късен стил”, „Недосегаемият” намеква за появата на Бенджамин Блек. Може би най-представителният за творчеството ми роман е „Безкрайностите”.
Истината е, че „Древна светлина” (преводът е на Иглика Василева) е също толкова представителен за майсторлъка на Банвил − „глътка от най-силното, най-тъмното вино от най-добрата реколта”.
