Начало / Критика / Боговете трябва да са полудели

Боговете трябва да са полудели

Юлия ПЕТКОВА

Cover-BezkrainostiteНемирният гръцки бог Хермес, син на Зевс, разказва историята на едно семейство, опечалено от надвисналата смърт на виден математик. Последният се казва Адам Годли, същото име носи и синът му. Докато съпругата на болния, Урсула, се опитва да претегли чувството си за вина и се утешава с алкохол, дъщеря им Петра  – сестра на объркания млад Адам, е обсебена от чудато занимание. Всеки преживява по свой начин агонията на Адам старши, като това не изключва недотам благопристойни помисли и действия. Атмосферата става все по-нагнетена, а черното чувство за хумор на Банвил отрежда на божествата доста коварни роли. Един от най-пикантните моменти в книгата разбулва сластните помисли на закотвения в леглото мъж по отношение на снаха му – актрисата Хелън.

Действието в „Безкрайностите се развива в рамките на едно денонощие в огромната, призрачна къща на семейството в Ирландия. Изтънчените пасажи и културните препратки са много, инвенциите на автора са поразителни, а ехидният хумор и скандалната намеса на боговете в делника на покрусеното семейство изострят вниманието и приобщават читателя към  необичайното бдение.

„Какво например представлява един миг? Ами часовете, минутите, секундите даже, макар да са разбираеми, тъй като може да се измерят с часовник, какво имат предвид хората, като казват един момент, след мъничко – ей сегичка, на мига? Това, разбира се, са само думи, но въпреки това са като увиснали над безмълвни бездни. Дали времето тече, или представлява последователност от статичности – отделните мигове, – които се движат толкова бързо, сякаш се застъпват и сливат в непрекъсната вълна? Или съществува само една голяма статичност, простираща се навред, във всички посоки, през която ние се движим като плувци, порим едно безкрайно, бездушно море? А то защо се променя?… Всичко се размива по краищата, всичко се просмуква едно в друго. Нищо не стои отделно.”

Заглавието на романа, „Безкрайностите”, звучи парадоксално – нима можем да говорим за повече от една безкрайност? Но също така препраща към проблем, датиращ още от зората на квантовата теория на полето, когато става ясно, че определени изчисления водят до безкраен резултат. За да бъде решен този проблем, измислят процес, наречен ренормализация. Е, да, но светът, който Банвил е създал, трудно може да бъде „ренормализиран”.

Между другото, в романа Швеция е войнствена държава, а теориите на еволюцията и относителността са порядъчно дискредитирани. В света на простосмъртните нищо не се губи, всичко си има обяснение, но и всичко загадъчно е съхранено. Това е свят, в който те могат да живеят, без значение колко кратко, колко непълноценно, „в припадащата вечер на своя Аз, самотни, но и заедно с другите обитатели на това място, да умират може би, но и да остават завинаги затворени в един сияен безкраен миг.” Боговете могат единствено да им завиждат…

Майсторското перо на Джон Банвил се свързва с цяла палитра от стилове. Името му присъства всяка година в залозите за Нобеловото отличие, през 2005 г. стана носител на „Букър” за романа си „Морето”. След това излиза „Безкрайностите” и наградите започват да се множат. Областите, от които писателят черпи теми, мотиви и метафори, са безкрайни: гърците и римляните, Шекспир, 17-ти век живопис, немски романтизъм, математика, космология, физика… Банвил си има и литературно алтер его – Бенджамин Блек е името, с което подписва криминалните си романи. Върху многостранното му творчество оказват влияние фигури като Набоков, Джойс, Хенри Джеймс, Пруст, Кафка и Харолд Пинтър.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *