Борислав БЕЛДЕВ
Скандинавската криминална литература има “свойството” да изпълва сюжетното действие с мистика, която освен в обстановката и конкретната литературна ситуация е заложена и в самия характер на героите. Често готическата атмосфера на тези творби е фонът, на който героят разкрива своите черти – непознат, чудат, особен, по някакъв начин странен и дори заплашителен и зловещ.
“Алекс и Смила: изчезнали” от Каролине Ериксон е книга, която въплъщава именно тези черти и притиска с усещането за студ, мрак и психически ад – самотен изолиран остров, малко хора (следователно и почти никакви свидетели), тихи дървета и хълмист терен, който крие самотна обувка в пръстта, следи от лагерен огън и изтърбушена, просната на брега на острова, мъртва катерица. На тези ужасяващи находки попада героинята в романа, след като поема по следите на изчезналите си съпруг и малка дъщеря преди залез слънце.
Двамата слизат от лодката, бавно наближаваща брега, изкачват острова в смях и когато ръбът на хоризонта ги скрива от полезрението на жената, изчезват.
На ръба на силите си, изпаднала в отчаяние, тя започва преследване, в което ще ù се наложи да намери първо себе си и после да се пребори с най-страшните си демони.
Полицията се съмнява в твърденията ù, жителите отвъд езерото я мислят за луда, семейството ù се изплъзва все повече от нея, тънещо в неизвестност, а единствените, които сякаш знаят нещо, са група юноши с тъмни очи и хилави тела, живеещи в изолация.
И към тази съвкупност от мистерия в сюжета и напрегнато препускащи мисли, Грета вижда, че миналото не я напуска и не ù позволява да живее, слива се с нея във времето днес и я кара да се изправи пред една от най-болезнените, тежки и непосилни за жената теми, белязали новото ни столетие.