Лира Литературно-рекламна Агенция
Николай ФЕНЕРСКИ
Тоя въпрос вече не е интересен – много ясно, че ще предпочетем и пропагандираме книгата пред филма. Но на мен ми се иска още малко да го обмисля на глас, тоест пред листа, искам да кажа на екрана и „Либреофиса“ – приложението за текст, което ползвам вместо продуктите на Бил Гейтс.
Повечето големи книги са филмирани. Идеята да се направи филм по роман обаче има една основна слабост. Пуснете си филми от 60-те, 70-те, 80-те години на 20 век – ще забележите промяната на стилистиката в различните десетилетия, мени се не само декорът и не само съвършенството на техническите средства за производство на кино, различна е дори играта на актьорите. Тоест, казано накратко, филмите остаряват. За разлика от добрите книги. Те точно затова са добри, защото остаряването не им е присъщо. Поради това и се налага някои филми по книги да се правят отново, със съвременни актьори и инструменти.
При това има филми по книги, които се четат единствено от професионалните литератори или ентусиастите и са задължителни за гледане – веднага давам пример с „Одисея“ на Кончаловски, с Арманд Асанте в главната роля, и „Троя“ на немеца Волфганг Петерсен, с Брад Пит в ролята на Ахил, направени съответно по Одисея и Илиада на оня велик древен грък Омир, наричан баща на литературата като изкуство. Да ме прощава тоя баща, обаче днес е малко тегав за четене от средностатистически читател. Произведенията му са авторски, иначе не ги е записвал, само ги е изпълнявал на живо по различни празници и поводи, затова и названието „литература“ е условно, думата произлиза от летера – буква, затова с нея наричаме записаните произведения. И ако трябва да бъдем още по-точни, авторски е погледът на Омир върху някои преразказвани от векове легенди. Не случайно още в първия стих той говори за гнева като движеща сила. Хората обичаме да четем и да гледаме филми за отмъщения. Старозаветното зъб за зъб ни е вродена слабост. Пътят от него до двете ризи и двете плесници е доста дълъг и труден. Освен това е тежък за пресъздаване в литературата и малко режисьори го владеят.
Но да не се отклоняваме. И двата споменати филма са шедьоври, но не се знае дали ще звучат все така внушително след още половин век. Поради това се и налага опресняване на вечните сюжети. Така, както смятам, че трябва да бъде опреснен „Параграф 22“ – защото филмовата стилистика от 1970 вече звучи малко странно. Но за сметка на това книгата на Джоузеф Хелър ще си бъде велика и след двеста години. Всеки войнолюбец и политик трябва да бъде насилствено заставен да я прочете, преди да му хрумне в кухата лейка да хвърля бомби някъде по света.
И така, въпросът е достига ли филмът височините на книгата и струва ли си изобщо да се гледа. Списъкът на великите филми, изкачили се на нивото на първоизточника, не може да не започне с две от най-силните творби на оня кошмарен човек Стивън Кинг. Наричам го така, защото психарските му писания са ми твърде далечни за възприятията, не обичам да се страхувам от онова там непознатото в тъмното, достатъчно съм се настрахувал като малък. Не мога обаче да отрека достойнствата на „Рита Хайуърд и изкуплението Шоушенк“ − една силна история за надеждата, която прочетох в казармата и ми дойде тъкмо навреме, когато имах нужда най-много точно от тази съставка на битието. Може да се каже, че е младежка, както е младежка и приключенска „Граф Монте Кристо“, да речем, но надеждата е онова нещо, без което нито една възраст не може. Втората творба на Кинг е „Зеленият път“ − екранизацията ù дори я надминава, по мое мнение.
Продължавам с една мафиотска история. Тук отново става дума за отмъщение, не за надежда. Даже много отмъщения. Лошите са добри всъщност, тая детска манипулация е стара като света. Марио Пузо е дете на емигранти от Сицилия, ражда се в САЩ през 1920 и издава „Кръстникът“ през 1969. Само 3 години по-късно Франсис Форд Копола прави първата част на своята непреходна класика по книгата на Пузо в сътрудничество с Пузо. Книгата и филмът са еднакви по сила. Участието на писателя в адаптацията е залог за успех.
Кормак Маккарти не е автор на евтини кримки и булевардни романчета. Обявяват го за един от големите писатели на своето време, а това време още не е отминало, в момента е на 83 и живее някъде там в голямата чудесна страна зад океана. Получава наградата Пулицър за романа си „Пътят“, а „Няма място за старите кучета“, издадена у нас и под заглавие „Тук няма място за старци“, се превръща в бестселър на всички континенти. И отново говорим за отмъщението. Отмъщение без скрупули, без милост, без шансове за спасение. Издигнато в смисъл на живота. За главната роля в „Няма място за старите кучета“ братя Коен наемат Хавиер Бардем. И филмът, и книгата се запомнят завинаги. Оставят рязка и дълбока следа в съзнанието. В първия момент въздействието от тази кристална форма на насилие е хипнотизиращо.
Значи рецептата е силен писател плюс силен режисьор. „Трейнспотинг“ е следващият пример за такова съответствие между големи творци – режисьорът Дани Бойл и писателят Ървин Уелш забъркват зрелище, което промени и киното, и литературата в края на миналия век. Излизането на филма съвпадна с нашата буйна студентска младост и е типичен за 90-те взрив от непокорство, нихилизъм, ирония, смях и наркотици. Беше задължителен филм, но в днешната евтинджоска чалга не знам дали изобщо мога да го препоръчам на някой двайсетгодишен. 90-те бяха мъжко и честно време, лъжеха само едни чичковци с костюми по телевизорите, които днес вече са собственици на всичко, но това е друга тема. Но си е същата тема. Само дето днешните пиленца нямат усещането за бунт и са сварени по подразбиране. И нито книгата ще прочетат, нито дори филма ще гледат.
Този списък може да продължи много, много дълго. Например с „Портокал с часовников механизъм“ − луда книга, пресъздадена в шантав филм – книгата е по-внушителна. Филмът остаря. Нищо, че е дело на Кубрик. И отново е за младежкия бунт. Каквато е и следващата.
Авторът на „Боен клуб“ Чък Паланюк е 55-годишен, американец, много ясно, водят го по класациите като един от „най-скандалните“ съвременни писатели, каквото и да означава това твърдение. А може би означава писател, който се опитва да каже на този свят, че е болен. Който се опитва да опише колко много неизлечимо болен е – и с тези опити си е заслужил ето такива определения от конформистките приспани дресирани поддръжници на съвременния консумеризъм. Добре, че има такива като Паланюк, които да забиват по едно кроше и един ъперкът в тъпата муцуна на пропадналия ни свят. Лицемерие. Когато си против лицемерието, те наричат скандален. Едуард Нортън прави велика роля в едноименния филм на режисьора Дейвид Финчър.
Фентъзито превзе света. На хората не им се мисли дистопично, антиутопично или реалистично. Затова може би „Песен за Огън и Лед“ на Джордж Р. Р. Мартин се превърна в култовия сериал „Игра на тронове“ и всички очакваме седмия му сезон… Но всъщност не чакам това. Знаете ли какво действително чакам?
Чакам филм, ама истински мъжки здрав български филм − не лигав арт опит − по „Калуня-каля“. Мисля, че книгата го заслужава.
