Лира Литературно-рекламна Агенция
Патриотарите много обичат изречението „Що трябва да се сравняваме с другите?“ и начинът им на мислене става все по-заразителен в безкнижното ни и бедно време. Ей сега обяснявам с едно изречение защо се налагат сравненията и продължавам по същество. Ние харесваме как са си подредили градовете и селцата хората в Централна и Западна Европа, допада ни тяхната чистота, а когато се завръщаме обратно у дома, преминавайки Калотина, започваме да правим сравненията неволно – на какво се дължат тези ужасни разлики? Отговорих с въпрос. Цялостният отговор изобщо не е елементарен и кратък.
Моят приятел Краси преди три години замина за Чехия с жена си и трите си деца. Записа ги в чешки училища. Идват си често, виждаме се, говорим. И наскоро в един разговор с тяхното семейство ми попадна списъкът с книги, които влизат в чешката образователна система, голямото му момиче учи в гимназия. В списъка, който им е дала учителката им по литература в 9 клас, фигурират 69 заглавия. От тях през четирите години в гимназията всеки ученик е длъжен да прочете общо 14 по свой избор, като са разпределени – по 2 книги от първа до осма книга, по 3 от девета до двадесет и трета – и така до края. От прочетените книги трябва да има минимум две поетични книги, две прозаични и две с драми.
Сега започва интересното. Защото знам какво даваме ние учителите по литература на българските ученици – първо, не им даваме никакъв избор. Второ, не им даваме да четат нито задължително, нито по избор „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. Също така нашият списък не включва Албер Камю – „Чужденецът“, Г. Г. Маркес – „Сто години самота“, Джеймс Клавел – „Цар плъх“, Михаил Шолохов – „Съдбата на човека“, Александър Солженицин – „Един ден на Иван Денисович“, Уйлям Стайрън – „Изборът на Софи“, Карел Чапек – „R. U. R“, Дж. Р. Р. Толкин – „Хобит“, представете си, българското образование дори никога не е съобщавало на учениците, че има автори като Олдъс Хъксли, Ромен Ролан, Ерих Мария Ремарк, Франц Кафка, Ърнест Хемингуей… Ако някои от тях случайно са споменати в общите теоретични уроци относно някое литературно направление, това не е знание, защото без да си се допрял до творчеството на един автор, името му не означава нищо за теб.
Всички изброени имена са в този чешки списък, не се шегувам. Защо чешките тийнейджъри имат възможността да прочетат велика книга и да изкарат оценките си в училище, размишлявайки за нея, а българските нямат? Мен ме боли от този въпрос. Ако менталните способности на децата там и децата тук са равни, с предоставянето на такъв избор пред децата там за тях вече се отварят нови хоризонти, които българската образователна система спестява на децата тук. Тесният кръгозор, лишен от идеята за нещо по-голямо от самия него, недокоснал се до света на Холдън или на Иван Денисович, непрочел никога за онова сираче от ВСВ или за онези азиатски затвори, може само и единствено да мултиплицира невежество и първосигналност. Тесният кръгозор е проклятие, което ни завърта в омагьосания си кръг – не като идиом, а като действително направена от едни магьосници магия. Знаем ги поименно.
Българската образователна система още не може да се излекува от комунизма. Защото смята, че литературата е учебен предмет, а не изкуство. Нещо, по което да оценява, а не нещо, което да носи наслада и забавление. Кара учениците да си блъскат главите над абстрактни понятия и усукани термини, без връзка с времето, в което живеем. Със сигурност и в Чехия стои големият проблем как в света на селфитата децата да седнат сами в стая без външни дразнители, напълно дискънектнати от виртуалните крадци на време. Обаче все си мисля, че училище, което предоставя на ученика шанс да прочете „Хобит“ на Толкин, има повече идеи за възпитаване в добрите стари традиции, по-широк диапазон от инструменти за въздействие и може да воюва по-успешно срещу онези демонични играчки в ръцете на младите.
В 9 клас у нас се изучават антични и средновековни литературни творби. Хекзаметърът на „Илиада“ е ултраскучен и ако си останеш само при него и при щита на Ахил, нямаш шансове да заинтригуваш и най-големите зубрачи. Единственият ти шанс там е отмъщението – вечната тема. Обаче то е и лимитът, отвъд отмъщението е непосилно да стигнеш, защото Холивуд го издига в култ. Но това е друга тема. В 10 клас става по-интересно, включени са вече Гогол, Дюма, Пушкин и Сервантес. Ама пак са им някак си далечни на тия нашите. Булгаков е оставен само за профилираната подготовка, обзалагам се, че и в най-елитните гимназии в цялата страна ще се преброят на пръстите на двете ръце децата, прочели „Майстора и Маргарита“. В 11 и 12 клас почваме от Ботев и стигаме до Никола Фурнаджиев – нищо против нямам българските поети и писатели, но елате вие да ги преподавате. Колкото и да ги обичам, не мога да предам своята обич на учениците. Опитвам се да проумея докъде ще доведе всичко това. Чудя се какво ли ще включва програмата след 30 години.
Започнах днешното сравнение на списъците с литература за средношколци с голяма увереност, че това е така, че онези градове и селца са по-живи, спретнати и чисти от нашите именно заради по-добрата грижа за възпитанието на собствените деца… Но тук в края увереността ми се разколеба… Може и да е така. Може би четенето е ключов момент. Но навярно има нещо объркано на още по-дълбоко ниво…
