Писателката Нарине Абгарян започва да събира личната си библиотека преди 23 години, когато отива да живее в Москва. Провинциално момиче филолог, тя като по чудо си намира работа в обменно бюро. Още с първата заплата бърза да си купи книги. Днес притежава огромна библиотека и нарича себе си „книжен рицар скъперник“, защото не преотстъпва на никого книжните си съкровища, но говори за тях с удоволствие. Нека я чуем.
– Има книги, които ми се иска да чета отново и отново. И го правя. Връщам се към „Сто години самота“ и „Есента на патриарха“. Ако имах възможност да се срещна с някоя историческа личност, то това непременно щеше да бъде Габриел Гарсия Маркес. Той ми е изключителен кумир, когато си отиде, го преживях така, сякаш си е отишъл мой близък.
– Детската книжка, от която съм в голям възторг и която препрочитам на две години, са забавните приключения на „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“ на Ено Рауд.
– Има книги, които няма как да надскочиш. За мен това е „Одисей“ на Джеймс Джойс – препрочитам я на всеки пет години и всеки път в края се изумявам: как успях?
– Като цяло писателите не четат много. Това е нещо като производствена потребност: когато работиш върху своя текст, гледаш да не четеш чужди, за да не „отмъкнеш“, без да искаш, нещо от другия автор. Може да стане подсъзнателно. Затова се стремя да наваксам пропуснатото в краткия промеждутък между два ръкописа. От новите романи бих препоръчала „Зулейха отваря очи“ на Гюзел Яхина, разтърсващ роман.
– Още един от съвременните автори: Александър Григоренко. Романът му „Мебет*“ е някакво чудо нечувано, езикът в него е страшно интересен. Много се радвам, че с Григоренко получихме заедно наградата „Ясна Поляна“ за 2016 година.
*Романът „Мебет“ на Александър Григоренко предстои да излезе и на български с логото на „Лабиринт“.