Начало / Критика / Пътят на сбогуването

Пътят на сбогуването

Мариана РАНГЕЛОВА, Хеликон Славейков

205124_bНикога преди не бях чела Бакман. (Признавам си греха, без да ме заплашвате.) И дълбоко съжалявам за тази грешка.
Много пъти в книжарницата са ми препоръчвали книгите му – не само колежки, но и самите клиенти – с думите, че Бакман е велик писател. Но виждайки обема на „Човек на име Уве” и „Брит-Мари беше тук”, оставях четенето им някъде по-нататък във времето, когато имам достатъчно за четене (сякаш някога ще има такова за всичките ми книги). Новата творба  на шведа обаче е различна. Тя е само 72 страници и беше чакана с толкова голямо нетърпение, че, честно, вече полудявах от въпроса „А новата на Бакман получихте ли я?”
И един не толкова слънчев, но за сметка на това мразовит януарски ден тя пристигна…
Учудих се на размерите ѝ. Така ли изглеждат седемдесет и две страници? А дали ще може да ѝ хвърля едно око набързо?
Уви, това не се получи. Намерението ми беше само да се запозная с книгата, но попаднах под магията на автора.
Основните персонажи са двама – Ноа и дядо му. Старецът е болен, започва да забравя и знае, че скоро ще умре. Завел е внука си на едно специално място – спомените си, чудейки се как да се сбогува с любимеца си в семейството. А малкият е достатъчно умен, за да проумее, че трябва да бъде до дядо си и да му помага.
Книгата е очарователна! Написана е по толкова увлекателен и магичен начин, че думите се леят пред очите ти като река от мед и с всяка следваща откриваш, че има нещо по-сладко от шоколад. А историята на малкия Ноа и дядо му е точно толкова сладко-горчива, колкото черен шоколад.
Авторът се връща ту в спомените на стареца с неговата вече покойна съпруга, ту в спомени с внука.  От време на време се появява и синът му, който твърде много се различава от самия него, но и едновременно с това са еднакви.
През цялото време, докато четях (да кажем няколко часа с прекъсвания), издавах умилителни звуци – все едно съм видяла сладко котенце, играещо си с прежда. Не исках дядото да умира. Не исках и Ноа да се разделя с него, защото сбогуванията са ужасно трудни.
Бях хипнотизирана от начина, по който общуваха дядото и внукът – малкият беше считан за възрастен и нищо не му беше спестявано с извинението „Още си малък да разбереш”. Та дори и аз не мога да кажа първите сто цифри след десетичната запетая на числото Пи! Образът му е толкова силно изграден, че мога да го сравня единствено с този на Анна от “Анна и Говорещия с лястовици”.
„Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг” е твърде дълго заглавие за толкова малка (но голяма по съдържание) книжка. Определено ме накара да се влюбя в начина на изразяване на Бакман и събуди в мен желанието да прочета другите „тухлички” на автора. Ако не сте чели Бакман преди, това е идеалната книга, с която да започнете. Тъжно и в същото време забавно, книжлето ще ви отведе по далечния път на трудното сбогуване, за да се изгубите във фонтана на Вселената, която Ноа и дядо му толкова много обичат.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *