Начало / Интервюта / Елиф Шафак: Когато жените са разделени, печели мъжкото статукво

Елиф Шафак: Когато жените са разделени, печели мъжкото статукво

1024px-ElifShafak_Ask_EbruBilun_Wiki_croppedЕлиф Шафак е най-четената турска писателка, но тя е и политически коментатор. Най-новият ù роман „Трите дъщери на Ева“ е интензивен, дискусионен и поглъщаш, разказващ за три жени от Близкия Изток, учещи в Оксфорд, всяка с драматично контрастираща гледна точка за живота.

Ето какво казва Шафак пред авторитетния английски в. „Гардиън“:

Бях по средата на романа, който включва и терористичен инцидент, когато се случиха последните атентати в Истанбул. Как се почувствахте, когато чухте за тях?

Бях съкрушена и ужасена от езика на омразата, с който ислямски групировки обвиняват жертвите за празнуването на християнски празници. Докато пишех романа, задълбочено изучавах турското общество и психологията му. Страхът е във въздуха, усеща се постоянна тревожност. Наблюдавах това на всяко ниво на обществото – прикрито, но силно присъстващо. Нещо експлодира в истанбулска кухня и всички се хвърлят на пода, мислейки, че може да е бомба. Нямаме време за анализ, дори за мъка. Това е психологията, която исках да уловя в книгата си.

Ако романът беше човек, как бихте го описали?

Истанбул е жена и е активен участник. Това е град на конфликти и устойчивост. Но алчността унищожава града – където и да отидете, ще видите промени, които се правят без оглед за планирането или историята на града.

През 2010 г. във вашата TED лекция казахте, че критиците очакват от вас тъжни истории за мюсюлманството. Защо?

Заради политиката на идентичността – все повече се делим на групи и очакванията са, че писател от една група трябва да разказва нейните истории. Аз съм туркиня, но наравно с това съм и много други неща. За мен въображението е желание да прекося границите и когато пишем, ние можем да сме най-различни.

„Трите дъщери на Ева“ в частност е медитация върху вярата. Смятате ли, подобно на персонажа ви Пери, че Бог е самозванец?

Тези от нас, които сме лявоцентристки, не сме добри в обсъждането на светските аспекти на вярата. Вярата не е задължително религиозна концепция. Когато се преместиш в друга държава, защото изпитваш ирационално желание да го направиш, това е светски акт на вяра. Същото е и когато започнеш да пишеш роман, без да си сигурен, че ще пожънеш успех. Или когато се влюбиш, а не знаеш дали този човек ще ти донесе щастие, но все пак правиш крачката. Аз не искам религията да отнема ролята на вярата, искам си вярата обратно.

Родена сте в Страсбург и сте отгледана от самотна майка – как ви се отрази това?

Влиянието беше огромно. Не се виждах често с баща си, запознах се с двамата си полубратя в средата на 20-те си години. Трябваше да се справя с това, че съм „другото дете“. Баща ми беше добър родител за синовете си, но лош за мен. Отне ми много време да приема, че някой може да е успешен в много сфери, но да се провали в една. Когато майка ми се върна в колежа, баба ми се зае с отглеждането ми. Наричах я „ане“ – майка на турски, а родната си майка „абла“ – по-голяма сестра.

И майка ви става дипломат.

Необичайно е, но тя учеше здраво, беше лингвист. Никога не се омъжи отново. И успя да постигне всичко, защото майка ù, доста по-слабо образована, я подкрепяше.

Кога осъзнахте, че ще станете писател?

Започнах да пиша рано, защото бях самотно дете. Животът ми беше скучен, за разлика от цветния живот, който сама създавах, добре познавам Страната на историите. Стефан Цвайг пише за необходимостта да се оттеглиш в писането, когато светът полудява. Разбирам го, но е време писателите да излезем от черупката си и да извисим глас.

Последният ви роман е за харизматичния преподавател проф. Азур. Имаше ли учител, който повлия на вас?

Хората ме питат кой от персонажите прилича най-много на мен – грешницата, вярващата или обърканата. Не съм нито едно от трите и ще ви издам една тайна. Обичам да се крия в мъжките си характери. Именно в професора опитах да скрия мъничко от себе си.

Как романът ви „Копелето от Истанбул“ ви докара съдебен процес в Турция?

Истанбул е място на колективна амнезия. Историята ни е пълна с разломи и всяко ново управление, което идва на власт, започва с изтриването на наследството на предходното. Пиша за малцинствата и исках да адресирам неизговорените трагедии на миналото, да говоря за арменския геноцид, да споделя мъката, да построя мостове. Романът доби популярност в Турция, но бях атакувана от националистическа медия и срещу мен беше повдигнато обвинение по чл. 301, който се отнася до защита на турската държава от атаки. Този законов текст е толкова разтеглив, че никой не знае какво точно означава. Процесът продължи около година, имаше групи от хора по улиците, които горяха знамето на ЕС и плюеха върху мои снимки. Бях оправдана, но беше разтърсващо, дори имах бодигард, което ми се струва нереално. Още по сюрреалистичен беше фактът, че на съд беше изправен литературен персонаж – адвокатът ми в Турция трябваше да защитава измислени арменски образи в съдебната зала.

В романа ви Мона носи забрадката напук – разбирате ли позицията ù?

Много жени се питат защо някои от тях избират да покриват главите си. Този въпрос е едно от най-големите предизвикателства пред феминизма днес. Притеснителното е, че когато жените се делят на категории, печели статуквото, патриархатът. Проблемът е огромен в Средния Изток, където жените са разделени на острови – острови на консервативните с шаловете, на светските и модерните и т.н. И не виждат, че имат нещо общо. Ако можеха да са сестри, щяха да постигнат огромна промяна.

Усещате ли турските си читатели?

На представяния идват феминистки, либерали, жени с покрити глави, суфисти, кюрди, евреи, арменци, гърци, хора от ЛГБТ общността. Те не ядат хляба си на една маса, но разнообразието им е от значение за мен. От политическия елит винаги съм получавала клевети. Да си турски писател означава да ти удрят шамар по едната буза и да те целуват по другата.

Усещате ли се у дома си в Лондон?

Да, въпреки че съществува възможност и за преносима родина. Ако сте в самоналожено изгнание, тъгата засилва интелектуалното и духовното. И винаги ще нося Истанбул в душата си.

 

Прочетете още

Elif-Shafak-2

Елиф Шафак ще издаде ръкопис през 2114 г.

Турската писателка Елиф Шафак последва колегите си Маргарет Атууд, Дейвид Мичъл и Сьон, които се …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *