Албена Тодорова: Три страници дневно дават смисъл

Необичайна и красива е „Стихотворения, от които ти се живее“. Непокорна в поезията като авторката си. Затова и интервюто с Албена е различно. Този път вместо нас въпросите задават приятелите й…

Но преди да им дадем думата, нека вметнем нещо… Обичаме да потъваме в дните на Албена Тодорова чрез блога й Bembeni. Понякога даже надничаме и в закуската й – заради фейсбук, но пак е едно такова поетично. Всъщност Албена е повече от поет. Тя е човек, който опитва да мисли и живее свободно. Корицата на „Стихотворения, от които ти се живее“ е донякъде „японска“ и има защо… Прозира в нея онзи мост към Япония, който е изградила. Макар че стиховете й често горят мостове. А също печелят овации. Албена Тодорова беше номинирана за Наградата за нова българска поезия на името на Николай Кънчев тази година. Досущ стихотворенията й пък – и въпросите към нея следват своя логика… Ето ги!

Ралица: Откъде идва името ти Bembeni?

Бембени идва от комбинацията между две неща — галеното ми име Бени от Албена и Бемберски, фамилното име на баща ми, което е било отнето от поколението на дядо ми през 1944-та. Дядо ми Атанас Бемберски става Атанас Тодоров. На този си дядо съм кръстена, но той е починал години преди моето раждане и освен че е бил суров и безпощаден мъжага, който си е тъпчел устата, докато яде (досущ като мен), нищо не зная за него.

Хана: Кое е най-важното нещо за теб в живота?

Жизнелюбието, умението да отварям сърцето си, приятелите, независимостта и писането, в този ред.

Хана: На какво се опираш, за да разбереш, че си на верен път?

Напоследък все по-често на телесните си усещания.

Не помня къде четох напоследък, че човек трябва да се чувства в живота си като в дреха, ушита по мярка.

Моят живот в момента определено е ушит за доста по-амбициозен, припрян и суетен човек, с високи социални и професионални цели.

Стъпка по стъпка се опитвам да мина към ритъм, който отговаря на моите желания, но мънички са стъпките във вярната посока, а другите посоки са легион и до една така привлекателни.

Хана: На какво обръщаш внимание, когато срещаш нов човек?

Гледам предимно погледа и очите. Слушам тона на гласа, опитвам се да “усетя” човека. Обръщам внимание и на своите усещания — доколко бихме могли “да мелим“ и дали бих отишла с нея или с него в планината, образно казано.

Хана: Какво ти пречи най-много около теб, в теб?

Еднозначно шумът. Напоследък шумът е дигитален и необходимостта да бъда винаги на линия ме изтощава изключително много.

Надежда: Най-голямата ти сила? Най-големият ти страх?

Най-голямата ми сила е желанието ми да живея. Като картофите съм — дори затворена в черна кутия, все прораствам.

Най-големият ми страх е да съм обездвижена, безсилна или ранима и да завися от добрината на други хора, за да оцелея. Много трудно се доверявам и отпускам.

Хана: Коя е най-голямата ти радост? А какво те натъжава? Какво те подкрепя, с какво може да те зарадва човек?

Най-голямата ми радост е да чуя, че майка ми е добре. Гласовете и прегръдките на приятелите.

Наскоро казах, че ме натъжава това, което си причиняваме сами от глупост и недалновидност, днес бих повторила същото.

Надежда: Имаш ли вълшебен предмет?

Напоследък вълшебният ми предмет е тетрадчицата, в която пиша по 3 страници всяка сутрин, т.нар. сутрешни страници по Джулия Камерън. Започнах да я нося навсякъде с мен и вместо да цъкам в телефона, да пиша. Започнах да усещам дните си по-малко пропиляни.

Ралица: Кое е нещото, което искаш да можеш да изтриеш като с магическа пръчка от Земята? Само едно…

Всичката пластмаса в океаните брои ли се за един предмет?

Ако не, нищо не бих рискувала да изтривам. Много силно вярвам в ефекта на пеперудата, но не виждам до какви последствия би довело това изтриване. Нека нещата се тъкат така, както са — може би крайната шарка ще донесе преосмисляне на всяка багра в килима.

Хана: Имаш ли любими литературни и исторически герои?

Много обичам всички герои от “Майстора и Маргарита”, както и от “Понеделник започва в събота” на Братя Стругацки. Имам чувството, че ги познавам лично, толкова са ми близки. Много обичам и героите на Туве Янсон — Снусмумрик, Мама Муминка, Муминтрол, Туу Тики. Обичам герои, които са човечни и с човешки измерения.

От историческите — имам слабост към художници и диригенти. Ван Гог, Артемизия Джентилески, Габриеле Мюнтер, Клаудио Абадо, Густав Малер. Може ли и живи? Огромен фен съм на младите диригенти Александър Блок и Теодор Куренцис.

Ема: Коя е любимата ти книга от руската класика?

Ох, една да беше.

Мисля все пак, че е “Диканка” на Гогол. Без Гогол просто нямаше да е забавно. Който не е чел “Диканка”, снабдете се, че иде зима.

Георги: И как зове се духът на днешния ден – пъстрота, липса на тишина, или просто няма име…

За мен се зове промяна. Живеем във времена, които се променят с висока скорост, и всеки избор трябва да бъде или много здраво вкоренен, или изтръгнат.

Емилия: Можем ли да очакваме роман от теб?

Ох.

Много искам да кажа “да”. Но не мога да ги дописвам засега. Първо разкази, може би? Става ли?

Георги: Как в днешния ден на виртуална жестокост и суета успяваш да не си в пустота?

Не успявам. Спасява ме моят въгарец, който ме изкарва от изпадането в униние.

Моите големи врагове са унинието и желанието да притежавам. Когато ги държа под око, някак се справям и с другото.

Аз съм ранима само когато вече нося рани в себе си. Затова всяко подобрение започвам с работа върху мен самата. Или поне се опитвам.

Разговора в (не)рими представи Краси Проданов

Снимка на Албена от Йорданка Чакърова