Начало / България / „Основи на шпионажа“: Как работеше най-секретната разузнавателна организация на ХХ век

„Основи на шпионажа“: Как работеше най-секретната разузнавателна организация на ХХ век

Излезе книгата на Виктор Суворов „Основи на шпионажа“ (изд. „Факел експрес“).

Osnovi na shpionazha 2Виктор Суворов: Преди трийсет и две години, през далечната 1984-та, в Англия излезе моята книга Soviet Military Intelligence, която едновременно с това беше отпечатана и в САЩ със заглавието Inside Soviet Military Intelligence. Разликата беше само в заглавието: американците настояваха в него да я има думата inside. Не тръгнах да споря – просто исках да я издадат. Тази книга така и не излезе на руски. В САЩ, във Великобритания, във Франция, в Западна Германия имаше много издатели, които публикуваха книги на руски език, но по онова време никой не би се наел да издаде подобен труд в неговия оригинал (както и „Ледоразбивачът“, впрочем).

Трийсет години по-късно реших да напиша продължение на тази книга, нарекох я „Основи на шпионажа“ и пуснах няколко пробни глави в Мрежата. В процеса на работа допълних ръкописа с някои преработени материали от Soviet Military Intelligence, след което ми хрумна да обединя материала от двете книги в една, та читателят да получи пълна представа за това, как беше организирано съветското разузнаване и как работеше (доколкото това може да се направи в една книга, разбира се, та дори да е много дебела).

victor-suvorov-24-07-14Виктор Суворов (Владимир Богданович Резун) е роден на 20 април 1947 г. Единайсетгодишен постъпва в Калининското суворовско военно училище, а след завършването му – в Киевското общовойсково командно училище. През 1974 г. се дипломира във Военно-дипломатическата академия към Генералния щаб на съветската армия, непосредствено след което е изпратен в Женева – столицата на световния шпионаж, където в продължение на четири години работи в резидентурата на съветското Главно разузнавателно управление под прикритието на дипломат, акредитиран в ООН. През 1978 г. поисква политическо убежище във Великобритания, за което Военната колегия на Върховния съд на СССР го осъжда задочно на смърт.

В. Суворов е автор на бестселърите „Аквариумът“, „Освободителят“, „Ледоразбивачът“, „Денят М“, „Последната република“, „Очищение“, „Разгромът“, „Самоубийство“, „Сянката на победата“, „Вземам си думите назад“, „Тя се казваше Татяна“, „Крахът“, „Майката на дявола“.

Носител е на множество висши държавни награди на различни страни, професор хонорис кауза на Варшавския университет, почетен член на Международната академия за наука, образование, индустрия и изкуства в Калифорния, която го удостоява със златен медал на името на Алберт Айнщайн „За изключителни заслуги“, получил и „Специалната награда за цялостно творчество, ускорило демократичните процеси в Европа“ на Съюза на журналистите в България „Подкрепа“.

 

ОТКЪС

Тази глава за принципите и начините на вербуване би била непълна, ако не споменем още една типична ситуация – когато чужденецът сам се обръща към съветското дипломатическо представителство и предлага услугите си като агент, тоест фактически сам се вербува. Може да се учудите, но през 60-те – 70-те години съветските посолства по цял свят ежегодно получаваха стотици такива предложения. И всичките тези хора получаваха един и същ отговор: „Ние сме дипломатическо представителство, а не разузнавателен център. Моля, напуснете веднага сградата, в противен случай ще извикаме полиция“. Служителите на посолствата обикновено успяваха да отпратят подобни посетители и до полиция не се стигаше.

Но дори ГРУ (или КГБ, в чиито задължения влизаше охраната на посолствата) да беше абсолютно сигурно, че посетителят не е млад журналист, търсещ материал за сензационна статия, или хитрец, пробващ под вида на секретни документи да пробута на съветските дипломати някаква фалшификация, та да спечели нещичко, пак нямаше как да знае дали посетителят не е агент на вражеските специални служби, дошъл да разбере кой точно в съветското посолство се интересува от чуждите тайни. Затова всички получаваха един и същ отговор: „Заблудили сте се. Такива предложения не ни интересуват“. Което изобщо не означаваше, че съветските дипломати не искаха да разберат какво точно иска да им съобщи или предаде посетителят: просто богатият опит на съветските специални служби сочеше, че човек, който наистина иска да стане агент и иска да продаде нещо стойностно, предава на служителите на посолството ценни материали заедно с указанията къде може да бъде намерен, без да се впуска в излишни приказки, и си тръгва. И че понякога, за по-голям ефект, съобщава (обикновено писмено): това е само част от материалите, с които разполагам.

Елементарният психологически анализ показва, че последното е вероятно единственият начин ГРУ да бъде убедено, че на въпросния човек може да му се има доверие. И наистина, ако даден човек, след като предлага на абсолютно непознати му хора от съветското посолство да шпионира за СССР, с което само по себе си вече им поверява съдбата си (понеже всички страни наказват за шпионаж изключително строго), то защо да не им даде и някакви документи? С което пък не само гарантирано ще привлече вниманието им, но и ще им даде възможност да проверят материалите му и да съгласуват действията си със собственото си ръководство. Ако ли пък посетителят донесе някакви документи в посолството и веднага почне да иска възнаграждение, това не може да не породи подозрения у всеки нормален човек, който веднага ще си помисли: „Ако този господин съзнателно е взел решение и се е осмелил да предприеме такава сериозна крачка, ако наистина е готов да повери живота си на съветското разузнаване, защо си мисли, че ние ще го излъжем и няма да му върнем документите, ако не ни трябват? И къде е гаранцията, че тези документи не са фалшиви? Нима е толкова глупав да си мисли, че ще му платим, без да проверим дали документите са истински? А, не, няма да стане“.

Такива нечакани гости може да се окажат абсолютно непредсказуеми, което много добре илюстрират два случая отпреди няколко десетки години – и двата са в една и съща резидентура на ГРУ в Западна Германия.

Един ден в съветското военно представителство в Западна Германия, под чието прикритие работи резидентура на ГРУ, идва американски сержант и предава на служителите блок от шифровъчна машина, използвана в една от американските военни бази. Заявява, че срещу определена сума може да донесе и останалата част от устройството, и добавя, че ще го направи, при условие че съветското военно разузнаване няма впоследствие да прави опити да го вербува или по какъвто и да било начин да го принуждава към по-нататъшно сътрудничество. Резидентът на ГРУ незабавно приема и двете предложения. Сержантът си получава парите и обещанието, че ГРУ ще забрави за него веднага щом получи другата част на устройството.

Получената по този начин шифровъчна машина (по-точно двата ѝ основни блока) позволява на техническите служби на ГРУ да разшифроват хиляди вече засечени радиограми, които си разменят американските военни и които дотогава са останали неразшифровани. Блоковете също така позволяват да се проучи системата на шифроване, която се използва в армиите на САЩ и съюзниците им, и на базата ѝ да се създаде по-съвършена съветска система за шифроване.

При което американският сержант, естествено, веднага е вербуван.

Втората история е след няколко години, когато в същото военно представителство идва майор от армията на САЩ и предлага да продаде американски ядрен артилерийски снаряд. Като доказателство за сериозността на намеренията си предава на сътрудниците на представителството подробни планове на складовете на ядрено оръжие в Западна Германия и инструкциите за проверка на ядрени артилерийски боеприпаси и обслужването им, без да иска за това никакви пари. Тези документи са изключително ценни сами по себе си, но главното предложение на майора е много по-интересно. Майорът държи да получи за боеприпаса значителна сума, като при това поставя едно условие: след като проучат снаряда, съветските военни трябва да му го върнат и това трябва да стане до два месеца.

След няколко дни специалистите на ГРУ потвърждават автентичността и огромната важност на получените документи. Ръководството на ГРУ решава да купи ядрения снаряд и да плати сумата, която иска американецът. Няколко от най-опитните офицери от резидентурата са повикани в Москва, за да се запознаят с всичко, което ГРУ знае за американските ядрени боеприпаси, така че да могат да се уверят в автентичността на изделието. След седмица, в една тъмна дъждовна нощ, на тесен горски път спират два автомобила. В единия е американският майор, в другия – трима офицери от ГРУ. Още две съветски коли са се скрили наблизо: шофьорите и пътниците им са готови във всеки момент да се притекат на помощ на другарите си.

Много хора не спят тази нощ. В пълна бойна готовност дреме до телефона съветският консул, та при даден сигнал веднага да изфучи към гората и от името на Съюза на съветските социалистически републики да се опълчи на всички обвинения на врага и да защити съветските военни дипломати. По заповед на Централния комитет в пълна готовност са много високопоставени дипломати от Министерството на външните работи и кореспонденти на ТАСС. Те, разбира се, не знаят къде и какво става, но вече са готови да заявят на света, че империалистите са предприели поредната нагла провокация срещу Съветския съюз – съответното съобщение на ТАСС и изявлението на МвнР вече са подготвени.

Но всичко минава спокойно и според плана. Съветските офицери щателно проверяват снаряда: знаят какво трябва да е равнището на радиоактивност, колко трябва да е тежък, как трябва да изглеждат серийният му номер и маркировката. Всичко е наред. С помощта на американския майор натоварват снаряда на своя автомобил, дават на американеца натъпкан с пари куфар и съгласуват времето и мястото на срещата след два месеца, за да му върнат снаряда. От момента, в който се озовава в съветския автомобил с дипломатически номера, снарядът вече е на територията на Съветския съюз. Полицията може да спре такъв автомобил, но няма право да го претърси – дипломатическият имунитет не е шега работа. Никой обаче не спира офицерите и призори автомобилът благополучно се връща в съветското представителство.

Същия ден снарядът заминава със самолет за Москва в контейнер на дипломатическата поща и с въоръжена охрана. Началникът на ГРУ се обажда в Централния комитет и радостно докладва на един от членовете на ЦК за успешно проведената операция.

– Къде е бомбата? – чува се разтревожен глас в слушалката.

– Тук, при нас, на Хорошовка.

– В Москва?

– Да.

Членът на ЦК започва дълга гневна тирада, състояща се като цяло от нецензурни ругатни, чийто смисъл е следният: „Ами ако този снаряд вземе, та гръмне право в столицата на нашата родина и Москва се превърне в Хирошима?“.

При разработването на операцията ГРУ е взело всички възможни мерки за сигурност и планът за доставянето на ядрения боеприпас е одобрен от всички инстанции – от Генералния щаб до Централния комитет. Никой обаче не е помислил, че в боеприпаса може да е скрит взривател със забавено действие и че такова устройство може за секунди да унищожи и Централния комитет, и Политбюро, и Щабквартирите на КГБ и ГРУ, и централните апарати на всички съветски министерства и ведомства, и Генералния щаб, и безброй свързани с отбраната научноизследователски институти и конструкторски бюра – с други думи, всичко, което съставя върхушката на съветската власт на едната шеста от земната суша. Че взривът на един тактически ядрен боеприпас в столицата би бил достатъчен, та цялата система да рухне, след като цялата страна се управлява от Москва.

Началникът на ГРУ мълчи. За жалост, не може да изключи вероятността за такова събитие. За тази възможност се сеща един от членовете на Централния комитет – и то чак когато снарядът вече е в Москва.

Вместо очакваната награда началникът на ГРУ получава строго дисциплинарно предупреждение, което означава, че и при най-малкия пропуск в бъдеще ще го свалят от длъжност. Снарядът незабавно е взет от щабквартирата на ГРУ и е откаран на централното летище на Ходинско поле, откъдето военен транспортен самолет го откарва на съветския ядрен полигон на Нова земя. За щастие, снарядът не гръмва. Няма никаква гаранция обаче, че няма да гръмне на полигона, в специално и набързо построения за анализа и разглобяването му хангар.

Още първото повърхностно изучаване на снаряда озадачава съветските учени: радиоактивността е по-висока от очакваната. След дълги спорове снарядът е разглобен – изключително внимателно – и учените установяват, че не е истински, а копие. Много точно – но копие.

Американският майор от склада на ядрени боеприпаси е бил съвсем наясно какво прави. Взима вече ненужен – нека за удобство го наречем „учебен макет“ или „модел“, който отговаря по тегло, габарити и изобщо по всичко на истинските снаряди, и нанася маркировката и сериен номер. В корпуса на макета слага някакви радиоактивни отпадъци – каквито е успял да намери в базата, така че тъкмо затова не е успял да нагласи радиоактивността точно, но пък това не е било и необходимо, понеже при първата проверка офицерите от ГРУ я оценяват съвсем приблизително.

Тези офицери също не получават награди, но и не са наказани – специална комисия от Генералния щаб и Централния комитет установява и постановява, че фалшификатът е толкова точен, че да се разбере при получаването му в полеви условия, че не е истински снаряд, е на практика невъзможно.

Изводите на комисията обаче не могат да утешат ГРУ и то организира търсенето на американския майор. Първите опити претърпяват неуспех: установено е, че веднага щом е пробутал фалшификата, майорът е преместен в САЩ, където е почти неоткриваем. Той очевидно е знаел, че ще го преместят, и е избрал идеалния момент да сключи сделката. ГРУ продължава издирването в САЩ, като същевременно иска от Централния комитет разрешение за убийството на майора. Централният комитет обаче отклонява молбата, като справедливо отбелязва, че щом майорът е толкова хитър, че вече веднъж е изиграл ГРУ, може да го направи пак – с непредсказуеми последици. Така че ГРУ получава заповед да забрави за майора и да спре да го търси.

Та, след този случай, когато в някое съветско посолство се появи човек, предлагащ срещу баснословна сума да продаде изключително важни документи, офицерите на ГРУ винаги си спомнят за този американски майор.

Да се намери истински доброволец, е много трудно – много по-трудно, отколкото да се вербува нов агент, за чието намиране и разработка е била необходима цяла година, че и повече. Но истинските доброволни помощници на съветското разузнаване, колкото и радушно да ги приемат в съветските посолства, не отчитат едно обстоятелство. Те просто не си дават сметка, че съветските добиващи офицери прекрасно познават отвратителната реалност зад парадната фасада на комунизма и най-често изпитват огромно отвращение към хора, които доброволно, по собствена инициатива се продават на съветското разузнаване. Че всеки добиващ офицер прави ясна разлика между агентите, които е вербувал, като е използвал цял арсенал капани и хитри уловки, и доброволците, които искрено вярват в комунизма.

Превод от руски Иван Тотоманов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *