Начало / Интервюта / Нарине Абгарян: Можем да постигнем всичко, най-важното е да го поискаме силно

Нарине Абгарян: Можем да постигнем всичко, най-важното е да го поискаме силно

НАРИНЕ АБГАРЯН е родена в град Берд, Армения. През 1994 г. отива да следва в Москва. Там среща любовта на живота си и остава в Русия. Има външност и ръст на манекенка. В годините на безпаричие работи в чейндж бюро. Започва да пише като блогър. Разказите ù са толкова увлекателни и сладкодумни, че с нея веднага се свързват най-престижните издателства. Прочува се първо като детска писателка с автобиографичната поредица „Манюня“. Вече е издавана във Франция и Прибалтика. През 2016 г. е сред почетните гости на Салона на книгата в Париж. Държи на родовата си история и в книгите си често се връща към своите корени и към тежката участ на Армения. Пише на руски. Обича джаз, филмите на Уди Алън и Алмодовар, картините на Магрит, прозата на Чехов, Маркес и Джон Фаулз, стиховете на Йосиф Бродски.

narine_abgaryan_04За какво се разказва в книгата „Три ябълки паднаха от небето“ (на първо място по продажби в класацията на „Хеликон“ за изминалата седмица)?

За малко селце високо в планините на Армения, толкова високо, че сякаш е кацнало в облаците. За обитателите му, все странни птици и особняци с живот, който прилича на летопис на големите скърби, но и на доблестта и почтеността. Глад, войни, земетресения, бедствия, нищо не може да прекърши гордия дух на тези планинци, които, макар и забравени от света, не са забравили себе си и вярата си в доброто.

Какви награди има?

“Манюня“ е обявена за детска книга на годината за 2010 г. За книгите си за възрастни Нарине Абгарян е удостоена с отличието “Ръкопис на годината“ и с наградата “Александър Грин“ на Съюза на писателите.

200693_bИздателят от „Лабиринт“: Защо издавам тази книга?

Заради богатия, пищен език, който ни връща позабравения вкус към магическата сила на словото. Заради основната тема в романа: че всеки човек е необикновен и неповторим, че за всекиго е отредено щастие, стига да проявим търпение и мъдрост да го дочакаме. Защото в нея има толкова много душа и дух, че тя ще сгрее и най-премръзналото сърце и ще му даде светлина – дори на дъното на отчаянието.

 

МОЖЕМ ДА ПОСТИГНЕМ ВСИЧКО, НАЙ-ВАЖНОТО Е ДА ГО ПОИСКАМЕ СИЛНО

Интервю с Нарине Абгарян

– Нарине, защо информацията за Вас в интернет е толкова оскъдна?

Аз съм доста затворен човек. Публичността не ми е стихия. Но личният ми живот не е никаква тайна, щастливо омъжена съм, имам син на 19 години.

– Вие сте и блогър…

Блогът не ми отнема много време. В интернет прекарвам на ден не повече от час и половина. През другото време съм със семейството си и пиша.

– В „Манюня” има епизод, когато циганката съобщава на героинята с Вашето име, че животът ù ще бъде какъвто поиска тя, само трябва да го пожелае много силно. Сбъдна ли се предсказанието?

Да. Цял живот съм мечтала да бъда писателка. Това бе тайната ми, най-съкровената ми мечта, която не съм споделяла с никого. Но веднъж реших да я сбъдна. И се получи. Човек може да постигне всичко, най-важното е да го поиска силно.

– Чакате ли да долети музата, или си налагате с усилие на волята да пишете?

Музата е капризна дама. Днес е тук, утре сякаш е потънала вдън земя. Или я боли глава. Като жена я разбирам. Но като писателка нямам никакво намерение да ù се водя по прищевките. Всеки ден седя по пет часа на компютъра. Писателският труд е тежък и изнурителен.

– Книгите Ви се четат леко, свободно. Писателите твърдят, че това се постига изключително трудно.

Да, така е.

– Как преживяхте присъдата на лекарите, а после и вестта, че диагнозата е сбъркана и е станала лекарска грешка?

Да, сложиха ми погрешна диагноза, с която живях три години – множествена склероза. Но аз притежавам едно рядко срещано качество на психиката. Щом чух „присъдата”, легнах и спах два часа. После си казах – колкото ми е отпуснато, толкова, нека поне изживея това време смислено. Пък и мъжът ми се зае да ме лекува с „положителни емоции”. Заведе ме на риба и ни нахапаха комари така, че се издухме като плондири. После пък тръгнахме на поход и за малко да ни убие градушка.

– Умеете да пишете и за тъжни, и за смешни неща. Кое е по-лесно?

Зависи от настроението и от музиката, която съм пуснала. Винаги пиша на музика. Но и за тъжното, и за смешното се пише трудно. Затова аз пиша дълго и уморително.

– А много ли чистите, много ли редактирате?

Да, много. От дете говоря на два езика: арменски и руски, и не ги владея до съвършенство. Случва се да кажа нещо и да усетя, че това всъщност е буквален превод, подстрочник. Но както казва мъжът ми, „Хареса ли ти онова, което си написала, веднага се махай от литературата. Това е сигурен знак, че си станала графоманка.”

– Книгата Ви „Три ябълки паднаха от небето” е за историята на селцето Маран.

В романа има и закодирани събития, но това не е документален разказ, не е публицистика. Просто се опитвам да пресъздам историята на едно село, напуснато от младите. Това е проблем в много страни.

– Вие разполагате с уникална възможност – да промените чрез книгите си миналото. Да притъпите болката, да разкрасите радостта. Съществува ли такава съблазън?

Разбира се, че съществува. Има неща, за които не си спомняш, защото те боли и досега. Имало е земетресение, имало е война. Това налага отпечатък върху целия ти по-нататъшен живот. Затова има периоди, за които изобщо не пиша – щадя преди всичко себе си.

– Армения е Вашата родина и книгите Ви са просмукани от любов към нея. Можете ли да опишете какво изпитвате към родния си край?

Изпитвам смесени чувства. От една страна, обичам страната, града, в които съм се родила. Това е мястото на моята сила. Там са родителите ми, а където са родителите, там е и щастието. Но съм много разстроена, разбира се, от корупцията и безработицата. Надявам се, че все някога здравият разум ще възтържествува.

– Като че ли проблемите навсякъде са едни и същи и е утопично да смятаме, че те ще се решат.

Струва ми се, че всички сме навлезли в някаква не особено добра плоскост. Откъснали сме се от корените си,  с един замах сме сложили кръст на всичко, което е било създавано от векове, от поколенията преди нас. Трябва да се върнем там, откъдето сме тръгнали. Аз съм на 44 години и изведнъж установих, че съм станала антиглобалистка. Иска ми се да затворя границите, така че всички да си стоят по родните места и да се завърнат към културните и историческите си корени. Към истинския си „Аз”.

Прочетете още

1516761905

Нарине Абгарян: Скъпи българи, идвам!

Прекрасната писателка започва турнето си у нас с представяне в една от софийските книжарници „Хеликон“ …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *