Лира Литературно-рекламна Агенция
Геният на Просвещението Франсоа Волтер разкрива блясъка на мисленето във „Философски новели“. Разумът, истината, просветата, възможностите на човека да промени обществото, свободата са само част от темите, вълнували големия интелектуалец.
Франсоа-Мари Аруе (1694-1778) е френски писател, философ, ерудит, станал символ на епохата на Просвещението. Видният интелектуалец е известен с псевдонима си Волтер. Той е изтъкнат мислител, оказал огромно влияние върху европейския интелектуален елит. Стилът му се отличава с елегантност и прецизност, но и с тънка ирония. Заради своите критични произведения многократно е бил затварян в Бастилията. Волтер е известен като Патриарха на Просвещението, а XVIII в., когато живее и твори френският интелектуалец, често е наричан Векът на Волтер.
Във „Философски новели“ Волтер на фона на приключения и пътешествия разглежда теми като взаимовръзката между случайност и предопределеност, низостта и величието на човека, безсмислието както на крайния песимизъм, така и на крайния оптимизъм. Въпреки широкия спектър от теми вниманието на френския философ е насочено основно към човека, към неговото място и роля в обществото. Волтер е привърженик на идеята, че светът може да бъде променен не с гръмки думи, а с личен, благороден пример. За френският мислител литературата е средство, чрез което идеите му да достигнат до хората. Противник на самодържавието, Волтер пропагандира свободата и търпимостта. Всеки човек има естественото и неотменно право на свобода, собственост, безопасност и равенство. Макар и написани в жанра на художествената литература, творбите на интелектуалеца се отличават със своите рационалност и публицистичност.
„Философски новели“ предлага на читателите истинска духовна наслада от срещата с творчеството на един от най-големите просветители и мислители в историята на човечеството. Книгата включва: „Виденията на Бабук“, „Мемнон, или човешката мъдрост“, „История на пътуванията на Скарментадо“, „Задиг или съдбата. Ориенталска история“, „Микромегас. Философска история“, „Кандид, или оптимизмът“, „Белият и Черният“, „Жано и Колен“, „Човекът с четирийсетте екю“, „Наивника“, „Вавилонската принцеса“, „Белият бик“.
„Философски новели“ е част от елитната библиотека „Тезаурус“ на издателство „Изток-Запад“. Преводът от френски е дело на Боян Атанасов. Оформлението на корицата е на Румен Хараламбиев.
ОТКЪС от „Задиг или съдбата. Ориенталска история“.
Глава XXI
Гатанките
Потресен като човек, до когото е паднал гръм, Задиг вървеше, накъдето му видят очите. Влезе във Вавилон в деня, в който онези, които се бяха сражавали на арената, се бяха събрали в голямото преддверие на двореца, за да отгатнат гатанките и да отговорят на въпросите на великия маг. Всички рицари бяха пристигнали с изключение на онзи, който носеше зелена броня. Щом Задиг се появи в града, народът се събра около него. Хората не се насищаха да го гледат, хиляди уста го благославяха и хиляди сърца му пожелаваха да получи империята. Завистливият го видя да минава по улицата, изтръпна и се обърна. Народът понесе Задиг и го остави на площада, където щеше да стане събранието. Царицата, на която бяха съобщили за неговото пристигане, се развълнува, обхваната от страх и надежда. Измъчваше я дълбока тревога: не можеше да разбере нито защо Задиг е без оръжие, нито защо Итобад носи бялата броня. Неясен шепот се разнесе при появяването на Задиг. Всички бяха изненадани и очаровани да го видят. Но само на рицарите, които бяха участвали в състезанието, бе позволено да се явят на събранието.
– Аз се борих като всички – рече той, – но тук друг носи моите доспехи. Междувременно, докато имам честта да докажа това, моля за разрешение да се опитам да отгатна гатанките.
Решиха да гласуват. Славата му на честен човек бе още така силно запечатана във всички умове, че хората не се поколебаха да го допуснат.
Великият маг зададе най-напред този въпрос:
– От всички неща на света кое е и най-дългото и най-късото, и най-бързото и най-бавното, и най-делимото и най-неделимото, и най-пренебрегваното и най-желаното, без което нищо не може да се направи, което поглъща всичко дребно и съживява всичко, което е велико?
Итобад трябваше да отговори пръв. Той каза, че човек като него не разбира нищо от гатанки и че за него е достатъчно, че е победил, като е блъскал здравата с копието си. Едни казаха, че отговорът на гатанката е богатството, други – че е земята, трети – че е светлината. Задиг отвърна, че това е времето.
– Нищо не е по-дълго от него – добави той, – защото то е мярка за вечността, и нищо не е по-кратко, защото не стига за всичките ни желания и намерения; нищо не е по-бавно за този, който чака, и нищо не е по-бързо за този, който се наслаждава; то се простира до безкрайност и се дели до безкрайност; всички хора го пренебрегват, всички съжаляват, когато го губят; нищо не става без него; то кара потомството да забрави всичко дребно и недостойно и увековечава великите дела.
Събранието призна, че Задиг е прав. След това питаха:
– Кое е онова нещо, което човек получава, без да благодари, на което се наслаждава, без да знае как, което дава на други, когато пламне от страст, и което загубва, без да забележи?
Всеки даде своя отговор. Само Задиг отгатна, че това е животът. Той обясни и всички други гатанки със същата леснина. Итобад продължаваше да твърди, че няма нищо по-лесно от тези гатанки и че и той също така лесно би успял да ги отгатне, ако е искал да направи усилие. Зададени бяха въпроси върху правосъдието, за върховното благо, за изкуството да се царува. Отговорите на Задиг бяха оценени като най-смислени. „Колко жалко – си казваха хората, – че човек с такъв голям ум е толкова лош ездач.“
– Благородни господа – рече Задиг, – аз имах честта да победя в състезанието. Бялата броня принадлежи на мен. Рицарят Итобад я е отмъкнал, докато спях. Очевидно е решил, че ще му стои по-добре от зелената. Готов съм да му докажа с меча си пред вас, така както съм по роба, а той в тази прекрасна бяла броня, че я е откраднал от мен и че аз именно имах честта да победя храбрия Отам.
Итобад прие предизвикателството напълно уверен в себе си. Той не се съмняваше, че понеже е с шлем и броня, лесно ще може да победи един противник по нощна шапка и домашна роба. Задиг измъкна меча си и поздрави царицата, която го гледаше изпълнена с радост и страх. Итобад измъкна своя, без да поздрави никого. Той се спусна към Задиг като човек, който няма от какво да се бои. И едва не му разцепи главата. Задиг обаче съумя да отблъсне удара, като изпречи тъпата страна на меча си към тънката страна на меча на противника си така, че мечът на Итобад се счупи. Тогава Задиг сграбчи своя враг, събори го на земята и опря върха на сабята си в отвора на бронята.
– Оставете се да ви обезоръжа – каза той – или ще ви убия.
Итобад, изненадан, че такива неприятности се случват на човек като него, се покори на Задиг, който спокойно свали великолепния му шлем, разкошната брони и блестящите наколенници. Той ги облече и така пременен изтича и се хвърли пред краката на Астарте. Кадор доказа лесно, че доспехите са принадлежали на Задиг. Той бе единодушно признат за цар и главно признат от Астарте, която след толкова злочестини най-после вкусваше сладостта да види, че цял свят счита любимия ѝ достоен да стане неин съпруг. Итобад се прибра в къщи, където слугите му го наричаха „ваша светлост“. Задиг стана цар и беше щастлив. Той не забравяше какво му беше казал ангелът Иезрад. Спомняше си дори за пясъчното зрънце, което бе станало диамант. Царицата и той се прекланяха на провидението. Задиг пусна капризната красавица Мисуф да скита по света. Изпрати да повикат разбойника Арбогад, комуто даде почетен чин в своята войска, като му обеща да го издигне до най-висок чин, ако се държи като истински воин, или да заповяда да го обесят, ако продължи занаята си на разбойник.
Сеток бе повикан заедно с хубавата Алмона от дълбините на Арабия, за да застане начело на търговията на Вавилон. Кадор получи висока длъжност и бе обичан според заслугите си, той беше приятел на царя и царят бе тогава единственият монарх на земята, който имаше приятел. Не бе забравено и нямото джудже. На рибаря дадоха хубава къща. Оркан бе осъден да му плати една голяма сума и да му върне жената, но, помъдрял, рибарят взе само парите.
Нито красивата Семир можеше да се утеши, загдето е повярвала, че Задиг ще остане едноок, нито Азора преставаше да плаче, загдето бе поискала да му отреже носа. Той облекчи мъката им с подаръци. Завистливият умря от ярост и срам. Империята се радваше на мир, слава и изобилие; това беше най-прекрасният век на земята, тя се управляваше от справедливостта и любовта. Всички благославяха Задиг, а Задиг благославяше небето .
