Начало / Автори / За Александър Вутимски красотата Е спасение

За Александър Вутимски красотата Е спасение

1768474_525_Александър Коцев Вутов, с псевдоним Александър Вутѝмски, е роден в Своге на 30 август 1919 г. и до 10-годишна възраст живее в родния си град. След загубата на близките си – майка, баща, двама братя, – починали в продължение на една година от туберкулоза, се премества в София. Отначало живее при сестра си (която също умира от туберкулоза през 1937), а после при единствено оцелелия си брат Кирил. Завършва Първа софийска мъжка гимназия (1937). От 1938 следва класическа филология в Софийския университет, но заболява от туберкулоза и след една година прекъсва учението си. Лекува се безрезултатно в различни санаториуми в страната, от пролетта на 1941 г. – в санаториума на Сурдулица. Умира едва 24-годишен на днешната дата, 23 септември, през 1943 г.
Участва заедно с Александър Геров, В. Осиковска, Л. Йорданов и Ем. Манов в издадения от тях литературен сборник „Праг“ (1938); като студент – в литературен сборник „Жажда“ (1939). От май 1939 редовно сътрудничи в издаваното от Владимир Василев списание „Златорог“, където са публикувани най-значителните и най-зрелите стихотворения на поета, подписани с псевдонима Александър Вутимски.
Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка; остава неиздадена и художествената му проза, запазена в машинописен препис – 15 кратки есета, писани през 1941 – 1943 г. :„За простотата“, „За силата“, „За парите“, „За радостта“, „За красотата“, „За равенството“, „За най-смирените“.
„Светът не е толкова добър, за да бъде красотата неговото спасение“, пише Александър Вутимски в есето „Войнственият век“. Но за този толкова рано отишъл си нежен български поет, макар и условно казано, красотата СЕ ОКАЗВА спасение.

 

***

Отиват си годините безследно
и тебе все те няма, все не идваш.
Умират хора, други пък се раждат,
и слънцето изгрява и залязва.

И ти ми липсваш, няма те във дните ми.
Къде ли са очите ти, усмивката.
Когато ти се смееше – бях радостен,
когато ти тъгуваше – аз страдах.

Когато бях до тебе, аз живеех,
обичах хората, животните, света.
Днес ти ми липсваш, радостта ми няма я,
за тебе като мисля, ми се плаче.

Аз бих те дишал като въздух сигурно,
разбирам колко много си за мене
и ако ти не дойдеш вече никога,
животът ми ще бъде изпитание.

ВЕЧЕРЕН СПОМЕН

Не бях те виждал дълго време. Ето,
ти мина днес в посърналата улица.
Над тебе в здрача светеше небето,
а моя тих и скърбен вик не чу ли ти?

Очите ти са сини като някога:
очите ти в мене са се вглеждали
и криновете в здрача се навеждали,
и слушали ни в парка да приказваме.

За мен дали понякога си спомняш?
Не знам това, но аз не те забравих.
Безмълвно, скучно дните преминават
– аз неусетно заживях със спомени.

С кого ще се разхождам вече привечер?
Различен съм от повечето хора.
За стихове кому ли бих говорил?
Къде ще спра, когато ми е сиво?

Когато ми е скръбно и студено?
Ще се опитам да живея сам.
Но радостта, че слънцето над мене е,
ще стигне ли да стопли младостта ми?

СТАРИЯТ ГРАД

Ще остарея в тези тихи улици
със прашен калдъръм и лятно слънце.
Познавам се със къщите отдавна –
разкривените, старовремски къщи.

Във стаите увехналите скринове
са уморени от смеха на старци,
от монотонно щракане на ключове,
от скърцане на стълби и врати.

Цветята ни надничат от прозорците
и кимат на посърналите вишни.
Пиринчените номера на портите,
откакто помня, все са си олющени.

Тук вече нищо, нищо не ме радва –
градът е вече много стар, уви.
И бавно избеляват и посърват
от слънцето затънтените улици.

Ах, що ли би било да съм в гората!
Там има бряст със сребърна кора.
Луната сваля сенки от дърветата
и цветето и бухала се смеят.

Мечтая за гора от старо време.

СЛЕД ПЛАДНЕ

Тихо е днес. Не е било никога толкова тихо.
Обичал си някого, бил си обичан и ти.
Ето те днес – уморен от ненужни мечти
като дюлята в двора, що ветрове са превивали.

Войната премина край твоята родна страна.
Самолети враждебно ръмжаха над бели върхове…
Но безмълвно е днес и в малките стари села
тъжните селяни тихо се греят на слънцето.

Има мушици, що светят във златния въздух.
Бавният вятър неусетно помръдва листата.
Небето прозрачно е, борове спят в тишината,
погълни тоя въздух, тоя мирис на влага и слънце.

И се радвай на чудното, земното, лятно спокойствие.
ти дишаш и слушаш. Ще преминат световните вихри.
Има родна земя, има слънце, трева и простор. –
Тихо е днес. Като никога днес ти е тихо.

ПРОЛЕТЕН ШУМ

Чуйте водосточните тръби.
Чуйте шепот радостен от капки.
Тази нощ, когато вятър нямаше
сливата във двора разцъфтя.

Ти разтвори стария прозорец
и забърза, оживен, часовникът.
Златен облак дремеше над къщите.
От небето слизаше разсъмване.

Този ден ще бъде много радостен.
Стаята ти цялата ще свети.
Ще вали и с малките момичета
ще стоиш на сушина под стряхата.

Слънцето ще слезе на земята
и ще се измокри под капчуците.
Шепота на капките послушайте,
чуйте водосточните тръби.