Лира Литературно-рекламна Агенция
„Синьото момче”, както остава в българската поезия Александър Вутимски, не доживява да остарее. Отива си на 24, покосено от туберкулоза. На 30 юли 2019 се навършва век от рождението му и издателство „Лист” отбелязва годишнината с изящен том с твърди корици, в който са събрани шестнайсет разказа и петнайсет есета, останали непубликувани приживе.
„Ние живеем в най-чудната страна. Приказната страна със старинни затънтени градове – това съчетание от тишина и мрачно безумие, след фантастичните нещастия, които ние, българите, се научихме да крием като динамит в дълбочините. Безкрайно свързани със земята, участвайки в нейния живот, ние сме се приближили до ритъма на Вселената. Затова
космичната стихийност на българската душа
знае да намира своето равновесие, чудесния си порядък в мълчаливия труд на селянина, този незаменим деец и едновременно съзерцател.”, пише Александър Вутимски в „Един малко разсеян увод”, с който започва книгата.
Биографията на лирика е пълна с трагизъм, а произведенията му преливат от съзерцание, меланхолия и съмнения. Няма друга такава фигура в българската културна действителност през 30-те и 40-те години. Вутимски е различен и самотен. Високата му слаба фигура кръстосва Докторската градина, където е бил пазач, или застива унесено в съзерцание на залеза от моста на „Сливница”. На младежки сбирки в пролетарския квартал „Хаджи Димитър” страни от момичетата и танцува сам със себе си.
„Александър Вутимски, роден като Вутов, само за една календарна година губи от туберкулоза майка, баща и двамата си братя. Това го принуждава да напусне родния си град Своге и да се пресели в София при сестра си, която също умира. Остава сам с брат си. Почва − и само след година се налага да прекъсне заради здравето си − следването на класическа филология. В творчеството му се появява образът на Синьото момче. Дали това е самият Вутимски? Дали е човекът, от когото той изпитва гореща потребност? Синьото момче е нещастно и щастливо едновременно. И Вутимски си отива напълно сам в житейско отношение: на 24 години в санаториума на Сурдулица, Сърбия. Той е шестата жертва на туберкулозата в своето семейство. Годината е 1943-та, Европа е все по-стръвна хищница.”, отбелязва в послеслова към книгата поетът Марин Бодаков.
Според него моралните есета на Вутимски, включени в настоящото издание са „отрезвяване след опиянението − опиянение, за да забравиш безпомощността си в свят, който не те харесва, но който и ти самият не харесваш… Развратен свят, който теб самия смята за развратник, а ти просто си отвратен и много уморен от него. За мен тези малки есета са не само рицарска ризница − те са път към смирението, простотата, спокойствието…”
Откъс
СИНЯТА ТЕТРАДКА
Един малко разсеян увод
Ние четяхме вестници, когато някъде в света войната разрушаваше градове…
Но аз не мога да мисля само за това. Слушай, забрави за миг големите новини. Аз мисля, че животът ни трябва да остане прост и ясен.
Ако страната ни влезе във война, ти ще отидеш на фронта, ще се биеш като герой, искам да се надявам.
Аз съм болен от дълго време. Сега обаче аз мога все още да съзерцавам, мисля, рисувам.
О, ти искаш да сложиш ръка на устните ми – за да не говоря повече.
Впрочем аз не ти преча да вършиш своята работа – напротив – стани добър гражданин, за да завоюваш плячка в живота. Но идвай от време на време да слушаш как разказвам.
Аз мога да разказвам хубаво, нали все трябва да има някой, който да обича да слуша моите меланхолични приказки.
Аз съм бил в градини, където растат рози в подножието на мраморни младежи. Прасковите цъфтяха. – Аз бях сам. – Къде си бил тогава ти? Къде ли си бил наистина?
Аз съм живеел в тъмни стаи, сричайки стихове, където здрачът не вдига никога зелените си була от предметите. Там нямаше потъмнели резби от минали времена, дълги завеси с фантастични птици от сърма. Стари огледала отразяваха бледи старовремски икони и високи съдове, пълни с цветя.
Къде си бил ти тогава? Но къде са днес стаите от моето детинство?
Бил съм в черкви, които от десет века пазят великолепните си, вече избелели фрески. Аз обичам рисуваните светци – мечтаех за чудните български царе от Второто царство. – Къде са днес стройните боляри с пурпурни мантии, византийските красавици – отровителите на пълководци, набожните изкусители на богомилите, бляскавите и нещастни походи към Цариград?
Но и досега нашият народ пази в дълбините си старинни съчетания от цветове за своите килими, чудни легени и суеверия. Ти виждал ли си нестинарките – тези боси изстъплени жени, които играят хоро при живи въглени?
Заведи ме да ги видя веднъж. – Аз искам да ги видя. Да чуя писъка на кларнета, тътена на древния тъпан.
Ти не се учудваш сега, че аз знам да разказвам приказки, нали?
Ние живеем в най-чудната страна. Приказната страна със старинни затънтени градове – това съчетание от тишина и мрачно безумие, след фантастичните нещастия, които ние, българите, се научихме да криеме като динамит в дълбочините. Безкрайно свързани със земята, участвайки в нейния живот, ние сме се приближили до ритъма на Вселената. Затова космичната стихийност на българската душа знае да намира своето равновесие, чудесния си порядък в мълчаливия труд на селянина, този незаменим деец и едновременно съзерцател.
Така е хубаво да се живее в тази страна, ти виждаш. Народът ни се труди безмълвно, след многото нещастия той си поема вече дъх и се изправя.
Защо пък да не ти разказвам приказки.
Така аз искам да ти причинявам едни малки, но хубави радости.
Синьото момче
Този ден в тихия, безлюден двор влезе едно момче. То носеше широки, светлосини панталони и шапка с перо.
Аз живея тук от много отдавна. Всички обитатели на двора са ми вече известни. Те са хора мълчаливи. Гости не ги посещават никога.
Аз съм сам винаги. В стаята ми има само часовник и огледало – и още някои дреболии. Нощем бюфетът скърца престарял, а портретите се озъртат мълчаливо в старинните си, вече избелели рамки.
– Днес ще вали дъжд – казва старата хазяйка и сяда до прозореца на малкото столче… Здрачава се. Листата на дърветата падат.
… Вие не обичате ли да бъде съвсем тихо, когато в стаята е здрачно и остарелият часовник брои последните си часове?…
Една котка спеше под стряхата и когато момчето развя синия си панталон в двора, тя отвори едното си око от любопитство, съобрази нещо и после се направи на задрямала. Момчето обаче не ѝ обърна внимание.
– Ето, това е едно момче – каза старата хазяйка от столчето си и се разсъни. – Каква шапка!
Момчето вървеше замислено и тихо си тананикаше нещо, и се усмихваше. Тогава аз не знаех, че то ще живее в нашия малък, пуст и мълчалив двор.
***
Отначало момчето не излизаше никога от стаята си и аз често съглеждах неподвижното му, прозрачно лице зад прозореца, отсреща.
… Когато слънцето залязва, лицето му става златно и се отдалечава.
А враната тази вечер кацна на моя стар прозорец и аз чух далечния шум от крилете ѝ…
Нали враната размахва големите си, тъмни криле безшумно над пожълтелия, старинен двор?…
Млади и непознати господине, нима наистина Вашето лице става златно привечер, когато слънцето залязва? – Навярно Вашите коси са сини тогава, млади, непознати господине. А може би те са сребърни. Сребърни, нали?
… И аз видях как в полунощ една звезда блестеше кротко на старото дърво в двора… и как синьото момче застана под моя прозорец… и после то ми кимна тихо с ръка и ми се усмихна…
Може би аз сънувам равнина. И имам светлосини панталони… Нямам ли всъщност и шапка с перо?… Ето, аз се возя на един малък велосипед. – Със светлосини панталони… И момчето – да… то също се вози на един много малък велосипед по дългите пътища на равнината.
Може би аз сънувам равнина – може би аз слушам нечии думи – отдалече…
Синьото момче говори тази нощ.
***
Оттатък двора ни има улица и къщи и още по-надалеч – градове и други улици, и други къщи, и гари, и железници.
Светът е вън от нашия малък двор, където вечер над потъмнялата стряха от хоризонтите дохождат облаци.
– Ще вали дъжд – далече, далече, – аз чувам шум от падащи капки – казва някому старата хазяйка и се отдалечава…
Всъщност старата хазяйка спи в ъгъла на здрачната стая, до огледалото – и тя спи тихичко, и не казва нищо…
Да, наистина, аз усетих този далечен шум от падащи капки. Когато синьото момче беше излязло безшумно на двора и гледаше учудено облаците…
Тази вечер беше съвсем тихо и ставаше все по-тъмно. Само котката светеше цялата – сребърна, голяма, с пухкави крачета… И аз видях как синьото момче я взе в ръцете си и я прегърна кротко, и я целуваше…
Момчето беше синьо – да. То говореше на дърветата дълго, – и ги докосваше с ръце, и целият двор ставаше вече златен – и звездите блестяха като големи, ярки камъни върху кроткото кадифе на прозореца…
Аз бях вътре пак – и се усмихвах безсмислено – и беше ми така тежко, че съм сам – и спомням си – после аз заплаках тихо, съвсем тихо, но в двора вече нямаше никого.
***
Това не може да бъде – не е било – да ви кажа ли?… Синьото момче си отиде.
Аз го видях насън – видях в полунощ една мълния, която продъни равнините, и синьото момче, и то се сгромоляса тежко, надолу, изведнъж…
Аз скочих тогава и вървях по двора – сам – и ветровете тътнеха по ламарината на покрива.
Може би синьото момче никога не е идвало в нашия малък двор. Нали стаята му призори беше пуста, нямаше дори и огледало – само един изпрашен стол и плесен по влажните стени?…
… В двора ни няма никого. Няма го самия двор… Господи, да отида ли при старата хазяйка, да отида ли при нея съвсем тихо, да ѝ кажа ли:
– Госпожа, нали Вие си спомняте, че тук някога пристигна едно момче… Едно синьо момче пристигна тук, госпожа, нима не си спомняте?
***
Обитателите на двора ни обаче са бедни. Те стават сутрин много рано, отиват някъде, после се връщат по здрач, сами, един след друг, уморени от дните си. Никой от тях не е виждал синьото момче… Нима златното лице на прозореца по залез не е било друго освен бълнуване и лудост?
Обитателите на нашия двор са бедни – да. Една монотонна действителност, тъжна наистина – уви! – и чужда за очарованието на странното, синьото момче… Но защо те казват, че цялото синьо момче е една смешна измислица?
Само старата хазяйка ме поглежда съчувствено, когато аз стоя съвсем сам до прозореца и чакам някого.
Може би тя помни синьото момче. Нали тя седеше винаги до стария прозорец и разговаряше с часовника и дъжда? Може би загледана в залеза, тя е видяла как се отдалечава лицето на синьото момче…
Млади и непознати господине, Вие дойдохте при мене, до моя стар прозорец само веднъж и ми кимнахте тихо с ръка, и ми се усмихнахте. Вие бяхте така добър да ми се усмихнете в здрача, млади, непознати господине… Не си ли спомняте, че когато влязохте в двора ни, нашата котка Ви обърна гръб и Вие носехте широки, светлосини панталони и шапка с перо?…
Ах, нима никой не обича да бъде тихо, да бъде съвсем тихо – когато в стаята е здрачно и остарелият часовник брои последните си часове?…
… Мене ми се струва вечер, че старият часовник умира – и дърветата не живеят вече – и всичко става тъмно, бездиханно, мъртво – завинаги.
