Начало / България / Най-тъмно е преди да съмне

Най-тъмно е преди да съмне

202267_bЮлия ПЕТКОВА

Смисловата полифония на заглавието „Български рози” е знаменателна. В романа отекват гласовете на много герои, представители на различни поколения и социални групи, на различни идейни и културни течения, ако щете, и на различни партии. Много от топосите и имената на персонажите са алюзии и препращат към действителни личности, но и това не изглежда търсен ефект. Може би точно затова ефектът е налице.

Романът започва с мистериозна среща в една беседка в гората, под дъжда, между кандидата на партия „Демократите на България” Мартинов, философа Памукчиев и вездесъщия Богданов, един от „силните”  на деня. Трима души с различни убеждения, готови на компромиси в името на определени интереси. Малко по-късно става ясно, че връзката между Богданов и Мартинов се казва Дора Попова, харизматична архитектка със съмнително минало и тежък здравословен проблем.

Постепенно на сцената на действието – Бялата къща, проектирана от въпросната дама, излизат дъщеря й Лия, нейната странна приятелка Мина, която я снабдява с дрога, и Къдравия, посредствено момче, насочило вниманието си към майката вместо към дъщерята. Авторът е безмилостен, не дава много храна на въображението – оставя героите си да бъдат такива, кавито са, да мислят така, както се очаква от тях. Непроницаеми тайни почти няма. Бързо става ясно, че Лия е дъщеря на Богданов, а не на настоящия съпруг на Дора – идеалистично настроения издател Константин Трейман. В това кълбо от страсти, обвинения, разчистване на сметки и взаимни манипулации, сякаш липсва само едно. Сякаш липсват угризения. Иначе всички са достатъчно умни, за да оправдаят собствените си ходове и пороци:

„Когато не се огънеш в началото, постепенно се свиква. Но вече не спиш като нормален човек, а като преследван. Как издържах? Не, не съм издържала. Беше въпрос на време, краят не можеше да се отлага прекалено. Онези са хиени, хапят те по краката и чакат да клекнеш, после те довършват. Редуваха се, не се уморяваха…”

Възможно ли е да си успяващ и почтен в страна, в която ножицата на социалното неравенство е отворена докрай? (И не означава ли това, че държава всъщност липсва?) Възможно ли е да си интелигентен, способен, да постигаш целите си последователно и смело в хищна, нерегламентирана среда, без да изпаднеш в конформизъм? Романът преформулира от гледна точка на родната действителност вечния въпрос: как е възможно да си морален в неморален контекст? Обречени ли са децата ни да плащат за собствените ни грешки? За собствената ни инертност, апатия и наивно самодоволство? Да спазваш закони, не значи автоматично, че си морален, нали. Хората понякога забравят, че законите са продукт на обществено съгласие, а не нещо абстрактно, отчуждено от тях.

Георги Тенев тематизира генерални проблеми, които нямат еднозначни, прости решения. „Български рози” са бледи и морни – от безсилие, от самосъжаление или чувство за безизходица. Онези от тях, които не изглеждат безпомощни, са не по-малко самотни и вътрешно опустошени, независимо дали го съзнават. „Български рози” не е роман, а калейдоскоп на действителността ни.

Може и да се разпознаете в някое от тези лица, образите са правдиви и ясно очертани. Може дори мъничко да се уплашите. Може да ви се стори, че авторът е малко високомерен в жестовете си спрямо по-неоправданите социални групи. Не забравяйте, обаче, че него тук почти го няма. Той е преотстъпил правото на персонажите си да изказват мнения, да се снишават, да удрят по масата, да коват заговори, да спорят. Да бъдат решителни, пасивни или невъздържани. Кой знае кога и как историята ще се произнесе за нас, героите на днешния ден. Остава да се надяваме, че най-тъмно е преди да се съмне.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *