Лира Литературно-рекламна Агенция
„Остър като бръснач! Но доста по-забавен.“ Лий Чайлд
Италианската Коза Ностра и американските гангстери са образ, добре познат от холивудското кино и криминалната литература. Мафиотският епос на Марио Пузо, гангстерските романи на Джеймс Елрой и Реймънд Чандлър са се превърнали в модерна класика.
„Другото лице“ (изд. „Софтпрес“) на Тод Голдбърг е роман в най-добрите традиции на криминалния noir жанр, но примесен с агресията и безскрупулността на новото хилядолетие. След почти две десетилетия професионален подход към работата си, легендарният убиец за чикагската мафия Сал Купъртин допуска сериозна грешка – очиства трима агенти на ФБР и един таен информатор. Сега няма друг избор, освен да изчезне. По съвет на шефовете си Сал се подлага на редица пластични операции и се превръща в… равин Дейвид Коен.
Инсценираната му смърт не успява да заблуди старши специален агент Джеф Хопър. Допреди трагедията, при която са убити трима от подчинените му, той оглавява Специалния отряд за справяне с организираната престъпност в Чикаго. Понижен в длъжност и отбягван от всичките си колеги, Джеф започва самостоятелно разследване, решен на всяка цена да открие „мъртвия“ наемен убиец.
Тод Голдбърг предлага интересен поглед към тъмната страна на закона и към живота на престъпник с уникални разбирания за морала и невероятен инстинкт за оцеляване. Напрегнатото и вълнуващо действие и остроумните препратки, които новоизпеченият божи служител прави между религиозните традиции и порядките във Фамилията, приковават читателското внимание към почти кинематографичния сюжет на романа.
По страниците на „Другото лице“ се разиграва завладяващ сблъсък между истината и справедливостта, а драматичният финал отива отвъд черно-белите представи за добро и зло и държи читателя на нокти до самия финал.
ОТКЪС
ПЪРВА ГЛАВА
Дейвид Коен. Сал Купъртин превърташе в ума си името непрекъснато. Дейвид Коен. Когато беше хлапе, ненавиждаше собственото си име, навярно защото всички деца в квартала имаха чичо на име Сал. Но като порасна, то взе да му харесва, защото внушаваше власт и заплаха – две неща, които му допадаха… поне като абстрактни понятия. Дейвид беше библейско име и също имаше своята стойност. Сал не беше религиозен, така и не се увлече по вярата през годините, нали изкарваше прехраната си с убийства. С вината и разкаянието можеше да се справи, но да търси отговори за живот, който започва след смъртта? Не, на Сал не му пукаше за подобни измишльотини. Коен. Добре. Беше съвсем различно. Сал познаваше доста евреи, а и Фамилията се спогаждаше добре с Коза Ностра, които се занимаваха с дистрибуция на екстази и фалшиви билети из кампусите на колежите. Тези типове бяха основно израелски и руски евреи, а дните на Бъгси Сийгъл и Майер Лански до голяма степен бяха останали в миналото. Израелците и руснаците в Чикаго бяха млади и имаха респект, защото Фамилията им се виждаше като нещо мистично, което бяха виждали само по филмите. Наричаха се Яков или Борис, или Виталий, или Звика, говореха завалено, носеха потници и големи часовници и караха рейндж роувъри, така че всички знаеха, че не са от местните фамилии Розенблат и Леви. В истинския бизнес обаче бяха безмилостни. Оставяха послание, като убиваха кучето и приятелката на длъжника си – по този начин го смазваха емоционално до края на живота му, без да са го докоснали и с пръст. „Ако някой ти дължи пари, пречупи духа му и той ще ти плаща, докато е жив“ – казваха. И макар да не му се щеше да признае, че е така, Сал съзнаваше колко проницателна е тази практика. Проблемът беше, че Фамилията бе останала в бизнеса толкова дълго тъкмо защото не нараняваше невинни граждани и домашни любимци. Ако убиеш нечие дете или куче, тази гадост веднага се появява във вестника и започва истинско разследване. Ако убиеш някоя отрепка, това си е просто една мъртва отрепка. Убиеш ли четирима федерални, животът ти може да се промени напълно. Но Дейвид Коен? Изобщо не звучеше като име на корав тип. По-скоро бе име на човек, който ти оправя очилата. Или който може да ти е адвокат. – Дейвид Коен – изрече Сал, но името не му звучеше достатъчно добре. Вероятно щеше да е така поне още две седмици, или докато челюстта му се възстанови напълно. Изчезнал бе преди шест месеца и оттогава никой не го бе заговарял директно, нито го бе поглеждал в очите. Докато шефовете се опитваха да решат какво да правят с него, прекара седем дни във и около камиони с хладилни камери, които превозваха месо. Накрая го зарязаха в Лас Вегас. Или поне той смяташе, че градът е Лас Вегас. В местния вестник „Джърнъл ривю“ имаше журналист на име Харви Б. Къран, който прекарваше половината от времето си в писане на клюки за всички „босове“ в града, а през останалото дращеше клюки за хората, които вземат подкупи от „босовете“. Освен това Оскар Гудмaн вероятно щеше да се кандидатира за кмет, така че всяка вечер по местните новини течеше нов материал за това как той щял да вдъхне нов живот на града и да му върне атмосферата на Рат пак. На никого не му пукаше, че Гудмaн всъщност е говорител на гангстерския Олимп.
Всичко беше съвсем открито. Като се изключи Сал, разбира се. От шест месеца той живееше в една и съща къща, позволяваха му да излиза само през задния вход, и то единствено през нощта. Не че изгаряше от желание да пътува, особено след като премина през многобройни и мъчителни операции: на носа и брадичката, на няколко зъба, които му извадиха и смениха с постоянни импланти. Премахнаха татуировките му с лазер, обръснаха главата му, накараха го да носи очила. Последното нещо – поне Сал се надяваше да е последно – бе челюстта му. Дори операциите правеха тайно. Превозваха го в задното отделение на микробус без прозорци посред нощ и тайно го вкарваха в лекарски кабинет, после го наблъскваха с упойка, а Сал се събуждаше обратно в къщата. Вече дори не си правеше труда да взема болкоуспокояващи. Всяка част от тялото го болеше толкова, че и всичкият перкоцет на света нямаше да му помогне. Особено докато го държаха в плен в елегантната двуетажна къща, снабдена с басейн с морска вода, закрито джакузи и сауна, напълно оборудван фитнес салон и телевизори във всяка стая с около петстотин кабелни канала. А сега и това: Дейвид Коен. Сал тъкмо правеше упражнения за бицепс във фитнеса, когато Малкия Джо, хлапето, което живееше с него, влезе и му подаде кафеникав плик, пълен с нещо. – Какво е това? – попита Сал. – Бени каза да ти го дам – обясни хлапето. – Не съм задавал скапани въпроси. Малкия Джо не поставяше под въпрос абсолютно нищо. Което вероятно не беше лошо. Но дори Сал да подпали къщата, малкият нямаше да си направи труда да попита защо, просто щеше да седи и да гледа как сградата гори – особено ако Сал му каже, че го е направил по заповед на Бени. Името Бени Савоне не означаваше кой знае какво за Сал, когато живееше в Чикаго, но определено имаше своята тежест в Лас Вегас… Достатъчно голяма, за да се появява редовно в клюкарската рубрика на Къран. Бени имаше стриптийз клуб в града, наречен „Дивият кон“, но във вестникарската рубрика споменаваха основно брака му. Той го свързваше с религиозната еврейска фамилия Кейлс, която не беше забъркана в никакъв мръсен бизнес. Като се изключи тъстът на Бени, който беше равин в „Темпъл Бет Израел“. Бени не му беше споменавал нищо по въпроса. Всъщност Сал все още не бе наясно как така се укриваше при фамилията Савоне, след като Фамилията в Чикаго не беше правила бизнес с тях преди. Не беше негова работа да разпитва за подробности, но начинът, по който се отнасяше Бени към него (с уважение, но и съвсем очевидно като с подчинен), му подсказваше, че каквато и сделка да са сключили двете фамилии, тя не представлява краткосрочна уговорка. Същото сочеха и многобройните операции за промяна на лицето му. Сал взе плика и го занесе в спалнята си, където изпразни съдържанието му върху леглото. Акт за раждане, карта за социални осигуровки, копия от диплома от Юдейския общински колеж в Синсинати, дори стари сметки за комунални услуги – всичките на името на Дейвид Коен. Към копието от договор за наем на къщата, в която вече пребиваваше (споразумение между него и адвокатско сдружение, изготвено в настоящия ден), бе прикрепена бележка. Върху нея със старателния почерк на Бени бе написано: „Това си ти. Научи го наизуст, Рейнман. Абсолютно всичко.“ Рейнман. Не беше чувал това прозвище, откакто напусна Чикаго. Имаше и още: родословно дърво на рода Коен, чиято история стигаше чак до Полша през ХIХ век; овехтяло копие на Талмуда с позлатени страници; ермолка. – Дейвид Коен – отново произнесе Сал. Стана от леглото и отиде в банята. Най-хубавата баня, която някога бе имал. С травертинови плочки, джакузи, душкабина с вградено място за сядане. Трудно му беше да разгадае защо е тази необходимост от място за сядане. Освен ако не се къпеш често с други хора. При мисълта за това му домъчня за жена му Дженифър, и то така внезапно, че чак му прилоша. Покри седалката с шампоани, сапуни и кърпи – всъщност с всичко, което можа да намери – и сега тя беше просто рафт. В далечния край на банята имаше прилежаща стаичка с приблизителните размери на спалнята, която споделяше с Дженифър в къщата им в Чикаго. Беше толкова голяма, че разполагаше със собствен килер: обкован с кедър дрешник, в който се поддържаше по-ниска температура, отколкото в останалата част на къщата, чрез отделен климатик. Дрешникът беше пълен с дизайнерски дрехи – костюми, официални ризи, всекидневни панталони, пуловери, обувки… И по всичките все още висяха етикети с цените. На всеки чифт обувки стоеше цена между петстотин и седемстотин долара, или приблизително сумата, която Сал предвиждаше да похарчи за обувки през цялата година. Всъщност Сал едва ли би могъл да си позволи някога къща като тази, макар че тя определено бе по възможностите на братовчед му Рони. Или може би на някого като равин Дейвид Коен. През последните шест месеца обаче Сал се опитваше да измисли как да избяга. Не знаеше къде точно ще отиде, но беше сигурен, че завръщането в Чикаго щеше да е самоубийство – или ще попадне в ръцете на ченгетата, или в тези на Фамилията. Дебелия Монте бе пределно ясен по въпроса. Никой не му даваше информация за положението в Чикаго и случая с донибрасковците, но Сал бе наясно, че щом от Фамилията са го оставили жив, значи имат по-сериозни планове за него. Възможно бе и да са получили в замяна нещо от фамилията Савоне, защото убийството на федералните им бе причинило големи неприятности. Те щяха да се разпространят из всички фамилии и да станат причина невинни – или относително невинни – хора да бъдат изправени на съд само за да има и позитивни статии в „Трибюн“ и „Сън-Таймс“. Освен това, ако отново се появеше в Чикаго, Сал щеше да разполага най-много с час, за да влезе и излезе от града, преди да усетят присъствието му. Щяха да го изпеят доносниците, ченгетата (дори и корумпираните) или федералните, а можеше да го издаде и произволен гражданин. Хората на улицата търсеха начин да спечелят обявеното възнаграждение, така че шансовете да го предадат на полицията ставаха още по-сериозни. И все пак Сал си мечтаеше и кроеше планове как посред нощ ще отиде да вземе Дженифър и Уилям и тримата заедно ще избягат в Канада… Но винаги стигаше до въпроса, на който просто нямаше отговор: „А после какво?“
