Лира Литературно-рекламна Агенция
Людмила ЕЛЕНКОВА, радио Хеликон
Мислим си, че живеем в райско кътче. Но Балканите са врящ котел, пълен с неизречени думи и незараснали рани. Преди двайсет и две години една снимка разтърси света. На влюбена двойка, млади хора, загинали заедно в разгара на Гражданската война в Босна и Херцеговина, докато бягат от обсадено Сараево. Почти нищо не знаем за тази история, станала символ на братоубийствената война. Бошко и Адмира се помнят като „Сараевските Ромео и Жулиета“, нелепо сравнение, далеч от жестоката ситуация. Но тя се е случила твърде близо до нас и за българите сега я възражда романът „Аз още броя дните“. Неговият автор, Георги Бърдаров, е доцент по етно-религиозни конфликти в СУ. Неотдавна разказът му „За петата ракия, или колко е хубав животът“ направи истински фурор в интернет, а с този роман, той спечели писателското риалити „Ръкописът“ на БНТ. За нещата, които хващат за гърлото и потъват в душата, говори Георги Бърдаров.
Още ли пият читателите „петата ракия“, все такава популярност ли набира?
Да, колкото и да ми е странно, още се харесва. Има над 127000 четения в интернет и продължават. Даже като пътувах с колелото към радио „Хеликон“, на светофара на „Алабин“ и „Витоша“, ме спря непознат мъж и ми каза – „Човек, поздравявам те за „Петата ракия“, супер е!“
Същата емоция носи и романът ти „Аз още броя дните“. Как се реши да участваш с него в „Ръкописът“?
Честно казано, участието ми в „Ръкописът“ стана случайно, по някакъв магичен начин се случват нещата в моя живот. Когато започнах да пиша тази книга, нямаше идея за подобно предаване. Вече я завършвах, и тогава се появиха рекламите за него. Много приятели почнаха да ме агитират да участвам, аз все се дърпах. Музикантът Петко Манчев постоянно ми повтаряше, че това е формат, сякаш направен за мен. Презумпцията ми да отказвам беше, че конкурсът е за дебютен роман и на тия години да се включа ще е странно. Когато най-накрая се записах, понеже няма случайни неща, станах най-близък приятел с най-младия участник, Денис Българанов. Той беше на 19 г.
Помогна ли ти това, че познаваш кухнята на телевизията – работил си като сценарист в „Стани богат“ ?
Определено много ми помогна. Самото предаване течеше по БНТ от октомври до 23 декември, но всъщност финалите ги снимахме между 6-ти и 26-ти август, в тридневни снимачни цикли, които бяха страшно изтощителни. Първия ден получаваме задачата, втория ден пишем, третия елиминации и отново, и отново… Всичко се случва в реално време, камерата ти е над главата. Но в „Стани богат“ знаех какво е работа под стрес и напрежение, което ми беше изключително полезно за този формат.
Не са ли тежки подобни състезания, предвид самото писане – за мнозина творчеството, особено словесното, е самотно, интимно занимание?
За някои от моите приятели там, не ги наричам конкуренти, защото въпреки напреварата ние бяхме приятели, беше трудно от тази гледна точка. Аз съм свикнал да бъда под светлините на прожекторите и това ме зарежда, вместо да ме притеснява. А и за мен писането въобще не тече в самота. Както си видяла от последната страница на романа, той е писан в едно кафене до университета. Аз пиша най-добре, когато съм на публично място, сам съм, но сред много хора около мен. Когато имам възможност да ги наблюдавам, се вглъбявам най-силно в собствената си история.
Книгата ти е по действителен случай – любовта между бошнячката Адмира Исмич и сърбина Бошко Бркич, които загиват трагично в обсадата на Сараево през 1993 г. Откъде идва заглавието „Аз още броя дните“?
Има един чудесен документален филм за Бошко и Адмира, направен от канадци през 1994 г. за още обсадено Сараево. Той е само с интервюта на техни роднини и приятели. Оттам ми дойде идеята да вплета интервюта и в сюжета на моя роман. Филмът толкова ме впечатли, че помолих една приятелка, която е с перфектен английски, да го види също, да не би нещо да съм пропуснал. И тогава тя ми обърна внимание на писмото на двамата млади, преди да предприемат своето бягство, което те пращат по куриер до родителите на Адмира, останали в другата, бошнячка част на Сараево. „Аз още броя дните“ са истински думи, не съм ги измислил. Аз съм последователен човек, никога не пиша следваща част преди да съм завършил предишната, но няма да забравя как настръхнах заради писмото на това момиче и докато вървях към университета, финалът на романа се роди в главата ми и разбрах, че точно нейните думи ще станат заглавие.
Държа да отворя на тях, защото ако аз прекарах безсънна нощ с твоята книга, то е и заради реакцията на майката:
Мамо, знам, че ти много ще се притесняваш. Знам, че няма да можеш да спиш. Аз ще се върна скоро. Съсем скоро, повярвай ми. Затова ти предлагам следното: вместо да се притесняваш, да броиш дните до моето завръщане. Eдна-единствена сълза прорязва рибарската мрежа, просната върху лицето й, сякаш да съхне. И след дълга, дълга пауза едно тихо, много тихо: Аз още броя дните.
Това очакване за възмездие ли е?
И това. Също крайно отчаяние и болка. Майката ще брои дните до последния си час, впрочем жената още е жива.
В момента Сараево е затворена рана. Доколкото знам, изкуствено поддържана зона от силите на КФОР, които крепят мира на косъм там.
Съгласен съм с теб, с едно уточнение – тя дори не е затворена! Когато бях за пръв път в Сараево, през 2007 г. с приятели на ексурзия, видях един красив, балкански, мистичен град и се влюбих в него. Тогава не знаех нищо за тази блокада. Когато се върнах в моето Сараево миналата година, за да правя проучвания по книгата, установих, че цялата топлина и дружелюбна обстановка са тънък лед, под който тлее непредвидима омраза. Исках да разбера всички гледни точки като учен и се свързах с различни хора – и хървати католици, и православни сърби, и мюсюлмани. Една дама ме попита с неприязън защо искам да пиша роман именно върху тази история. Аз й отговорих, че съм трогнат от тази истинска любов между християнин и мюсюлманка, че те от деца са заедно и т.н. Тя поклати глава тъжно и ми отговори, че на която и врата да почукам в Сараево, ще чуя поне една подобна драма.
Ти си специалист по етно-религиозни конфликти. Какво мислиш за отношението на Запада към този проблем на Балканите?
Великите сили, не само Запада, продължават да си играят с Балканите като котка с мишки. В романа си употребявам сравнението за шахматисти. Някакви фигури падат, забърсва се след тях прахта с ръкав, поставят се нови фигури на шахматната дъска… Никой няма желание, нито интерес да се разреши ситуацията на Балканите. Аз като специалист по етно-религиозни конфликти следя с притеснение положението и много се дразня като някой в България почне да говори против Европейския съюз. Въпреки всичките му недостатъци, той разпадне ли се, на Балканите ще стане страшно. Отново ще надделеят интересите на Великите сили и тази омраза, която тлее, ще изригне с ужасна сила.
Би ли могла някога да се случи лелеяната от Тито и Димитров мечта за единна балканска федерация?
Вече е трудно, но тази идея за малко да се осъществи – едно от най-големите национални предателства в цялата история на България. Тъй като аз съм от македонския край, от Кулата, знам, че там е било страшно. Дядо ми е плакал, защото през 1947 г. получил паспорт с националност македонец, при положение, че той е бежанец и е зарязал всичко в Егейска Македония именно защото е българин. Една вратичка си оставям обаче. В някакво обозримо бъдеще Европейският съюз може и да се разпадне. И тъй като колелото на историята никога не се върти назад, връщането на държавите-нации за мен е невъзможен вариант. Би могло да се получат регионални съюзи, но на Балканите ще бъде най-тежко.
Защо мъжете, стреляли по мирните жители на Сараево, не ти дават нормално обяснение за подбудите си да убиват. Що за отговори са – война е, ами какво да правим, така трябваше?
Когато бях в Сараево миналата година, си дадох сметка, че нищо не знам за тази война, макар да съм изнасял тричасова лекция за разпадането на Югославия. Започвах я с презентация, че аз, като убеден пацифист и хуманист, не мога да допусна да хвана оръжие и да стрелям. Но си тръгнах от това място с потресаващо откритие за самия себе си – не съм убеден, че ако се намирах в такава обстановка нямаше да го направя. Вече настрани, се опитах да вляза в главата на тези хора. Представи си – ти си обикновен човек. Водиш тегав живот, с трудности, недостиг на пари и проблеми вкъщи. Идва войната и някой ти дава основанието да се почустваш велик, държейки във властта си други хора, притежавайки честта на жените им. Имаш оправдание – да, война е! Никой не е съдил тези снайперисти, не им е потърсил отговорност. Съдът в Хага призова Воислав Шешел, Ратко Младич, Радован Караджич, политическите фигури. Войната отключва това нещо, което в нормалния си живот ти никога не би правил, и никой няма да ти търси сметка. За мен всеки човек може да е в подобна ситуация.
Вкарваш много сърцераздирателни песни в „Аз още броя дните“? Прочутата „Несаница“ показваш и в оригинал, на сръбски.
Използвах ги като литературен похват. Винаги съм смятал, че музиката трябва да бъде част от литературата. А ние, на Балканите, живеем с тая музика.
Друга интересна линия е Сараевската олимпиада, каква е нейната роля?
Нейната роля е да покаже две неща. Първо, безкрайният цинизъм на човешката природа, и второ, че никой никъде по света не е предпазен от такъв конфликт, страдание и насилие. През 1984 г. Хуан Антонио Самаранч, тогавашният президент на олимпийския комитет, я закрива с думите – „Сараево ‘84г. ще остане в историята като най-позитивната олимпиада в историята на игрите.“ Десет години по-късно, по ски пистите дебнат снайперисти, в олимпийскто село се търкалят обезглавени трупове, хокейните площадки са превърнати в затвори, залите в секс лагери.
С какво впечатление искаш да останат читателите на твоята книга. Може ли да приглушим тази драма или по-добре да я изживеят с цялата й сила?
За да я разберат, трябва да я изживеят докрай. Много хора ми се обадиха, че са плакали, докато са я чели, че не са се възстановили дни наред след историята вътре. Това беше идеята ми – болката да стигне до тях в натуралния й вариант. И да проумеят посланието й – винаги ще бъдем манипулирани от политиците, но само ние можем да направим избора – да бъдем убийци или да останем човеци.
