Начало / Интервюта / Петър Чухов: Не съм обиден

Петър Чухов: Не съм обиден

Petar Photo Anna LazarovaПетър Чухов (1961 г.) е български поет и музикант, участник в литературни пърформанси. Автор и водещ е на проекта „Трубадурски двубои“ на клуб „Бялата ръкавица“ към Арт център Алтера, които след това продължава като модератор сам. Член е на „Сдружение на български писатели“, „Български хайку клуб“, „Хайку клуб „София“ и Световната хайку асоциация. Сред книгите му са „Градината на слабата реалност“ (1995), „Руни“(1998), „Мулето на Педро“ (1999), романът „Снежни човеци“(2003), „Камуфлаж“ (2014), „Сбогуване с нарцисизма“(2015).

Свирил е в рок групите „Субдибула“, „Тутакси“ и „Стенли“, съосновател и китарист на етно-рок група „Гологан“. Носител на редица награди, сред които „Южна пролет“, „Иван Николов“, голямата награда за SMS-поезия на НДК и Мтел и „Славейкова награда“.

Повод да му зададем няколко въпроса бе разпространената подписка с искане да върне присъдената му наскоро „Славейкова награда“ за стихотворението му

СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ

Шие Райна Княгиня
знамето
и изведнъж се убожда

пада капка кръв
като бомба
пада Райна Княгиня
заспива

ще минат най-малко
100 години
докато дойде
на бял кон принцът

ще вдигне знамето
ще го развее
и ще забрави
да я целуне

 

Хайку е модерно, защото разчита на противоположностите или на своята еклектика – появяват се кратки стихове във фейсбук и въздействието им е мигновено?

В ерата, когато общуваме по интернет или чрез мобилните си телефони, хайку наистина е удобна форма за споделяне на поезия. Неслучайно, когато имаше конкурс за смс-поезия, много от стихотворенията, които се изпращаха, бяха подобни или същински хайку. Освен това е по-лесно за превод и я няма тази натруфеност на западноевропейската поезия. Избягват се метафорите, усложнените образи, всичко при хайку е кристално чисто и лесно възприемаемо. Затова е популярно в световен мащаб и събира много автори от различни държави.

Равностойни ли са българските творци на хайку? Предполагам, че има разлика между европейския и японския начин, по който то се пише?

Не бих го нарекъл европейско. Има световно хайку, част от него е и японското. В Япония съществуват всякакви школи. Някои се придържат към класическото хайку, което съдържа три реда с 5/7/5 срички, има сезонни думи, различни особености. Други клонят към сюрреализъм. В българския език фразите са по-дълги. Не се търси уеднаквяване, въпросът е да се запази духът на хайку, а той е авторът да спазва известна дистанцираност от обекта който описва, намесата му да е незабележима.

Музика често съпровожда стиховете ти. Защо?

Писането е самотно занимание, докато правенето на музика е колективно. С групите, в които свиря, ставаме общ енергиен източник. Не винаги се получава, но когато го постигнем, усещането е друго. Не като това, да седиш в усамотение и да създаваш литература. Аз се опитвам да пренеса същата енергия върху поезията. Организирам общи литературни събития, например „Писане от натура“, когато различни поети наблюдават едно и също нещо, после всеки от тях пречупва през стих атмосферата, в която се намира. Когато накрая прочетем нещата им, много често те се оказват по-добри от тези, които са изпратили за самия пленер. Мисля, че е хубаво човек да превърне изкуството в колективно преживяване.

Би ли включил в известните си „Трубадурски двубои” български автори от традиционната поетическа школа, чиито стихове са се превърнали в шлагери?

В досегашните двубои съм канил хора, придържащи се към характерни в миналото поетически стилове и е било интересно да се срещнат с някой по-авангарден автор. Все пак, не бива да бъдат коренно различни. Въпросът е доколко авторът успява да се изрази в рамките на стила, който сам си е избрал.

Напоследък обаче, сме свидетели на открита неприязън в литературните среди в България. Бих я нарекла дори война.

Ако една система се нуждае от сили, които се опитват да я променят, така се нуждае и от сили, способни да запазят статуквото й. За да се развива тя, трябва да има съревнование и най-вече комуникация между тях. Отсъствието на едните или другите би довело до разрушаване на цялата система или до нейното вкаменяване. Затова не бих искал да изчезне т. нар. ретроградна поезия, нито онази, която определят като безсмислена и деструктивна. Това неразбиране води до напрежение, а то не е продуктивно. Важно е ние взаимно да имаме търпимост, иначе нещата ще стигнат до катастрофа.

Група в интернет започна подписка с искане да върнеш Славейковата награда, която спечели наскоро. Получаваш я за втори път, всъщност ти си първият й носител през 2005 г., когато е учредена. От чувство за хумор ли се подписа също в протеста срещу самия себе си?

Нямам нищо против тези хора, донякъде оправдавам усилията им да бранят нещо, което смятат за истинно въобще. Моят съвет към тях е – създайте си награда, направете списание, представяйте в радиопредавания това, което смятате за добро. И нека неутралната част от аудиторията сама да прецени. Учуден съм, че те смятат начина, по който пиша аз и подобни на мен поети, за деструктивен. Точно в този конкурс за Славейковата награда много от стихотворенията са в класически стих и поетиката им е близка до тази, която отрицателите на решенията на журито подкрепят.

Ако не беше използвал образа на Райна княгиня в стихотворението си, мислиш ли, че щеше да се стигне до това?

Бих казал на хората, които виждат в стихотворението ми разрушаване на национални символи, че не са го прочели внимателно. Защото то изобщо не е непочтително към Райна княгиня, напротив, в него има дълбока тъга. Именно заради разминаването в различните очаквания към тези празнични събития, които отбелязваме, погледнати в исторически план – национално-освободителни борби и т.н.

А дали очакванията не са насочени по-скоро към творците, предполага се, че те са обществено ангажирани?

Да, от една страна мнозина продължават да възприемат поета като глас и съвест на епохата, но смятам, че тази позиция е невъзможна за удържане. Той просто изразява болките на обикновените хора и е един от тях. Фактът, че в интернет всеки може да сподели всичко, което му се случва и да получи не по-малък резонанс от един поет, показва, че поезията вече не е нещо монументално и очакванията да изразява официалност са абсолютно неадекватни. От друга страна, ако приемем, че поетическите разбирания са твърде обсесивни за някои хора, виждаме такава нетолерантност, каквато съществува и при религията. Не може да забраняваме на човек да изповядва своята вяра само защото ние не сме съгласни с нея.

Заглавието на последната ти стихосбирка е „Сбогуване с нарцисизма“. След случилото се около подписката, с някоя своя илюзия не се ли сбогува?

Отдавна съм се разделил с илюзиите. Приятели ми писаха: не те ли притеснява това, не се ли чувстваш обиден? Доволен съм, че общувам с хора, с които говорим на един език и не храня никакви лоши чувства към други, с които не се разбираме на определена плоскост, защото съм сигурен, че можем да я намерим. Стига да има желание.

Интервюто взе Людмила Еленкова

Прочетете още

petya_dubarova_snimka

ПЕТЯ ДУБАРОВА: Добра по душа, талантлива в сърцето

Едно момиче празнува днес – пак има рожден ден и пак ще си остане на …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *