Лира Литературно-рекламна Агенция
След дълго очакване на българския книжен пазар се появи „Време секънд хенд“ от Светлана Алексиевич. Белоруската писателка спечели Нобеловата награда за литература миналата година. Шведската акдемия я отличи за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.
Предлагаме Ви един от тези гласове, включен в хора, събран от „Време секънд хенд“.
За времето, когато всеки, който убива, смята, че служи на Бог
Олга В., топограф, 24 г.
– Утро е. Аз съм на колене… Стоя и се моля: „Господи! Мога веднага! Сега искам да умра“. Въпреки, че е сутрин… и денят започва…
Такова силно желание… Да умра! И аз отидох до морето. Седнах на пясъка. Самоубеждавах се, че не трябва да се боя от смъртта. Смъртта е свобода… Морските вълни се блъскаха, блъскаха в брега… и настъпи нощ, а после отново утро. Първия път нищо не реших. Вървях и вървях. Слушах гласа си: „Господи, обичам те! Господи…“ Сара бара бзия бзой… Това е на абхазки… Наоколо ми – толкова багри, звуци… А аз искам да умра.
Аз съм рускиня. Родена съм в Абхазия и дълго време живях там. В Сухуми. Живях там до двайсет и втората си година. До деветдесет и втора… докато не почна войната. Ако водата се запали, с какво се гаси? – казват абхазците. Така говорят те за войната… Хората пътуваха с едни и същи автобуси, учеха в едни и същи училища, четяха едни и същи книги, живееха в една и съща страна и всички учеха езика – руски. А сега се избиват помежду си: съсед – съседа, съученик – съученика. Брат убива сестра си! Воюват тук, съвсем до дома ни… Е, колко? Преди година… две… живеехме като братя, всички бяхме комсомолци и комунисти. Писах в училищно съчинение: „братя навеки…“, „съюз нерушим…“ Да убиеш човек! Това не е героизъм и дори не е престъпление… Това е такъв ужас! Аз го видях… Не можеш да го разбереш… аз не разбирам… Ще ви разкажа за Абхазия… много я обичах… (Спира.) И сега я обичам, въпреки всичко… Обичам я… На стената във всяка абхазка къща виси кинжал. Когато се роди момче, близките му подаряват кинжал и злато. А до кинжала на стената виси рог за вино. Абхазци пият виното от рог,като от чаша, не можеш да сложиш рога на масата, докато не изпиеш всичко до дъно. Според абхазките обичаи времето, прекарано на маса с гости, не се зачита за срока на живота, защото човек е пил вино и се е радвал. А как да се зачита времето, в което той убива? Когато стреля в другия… Как? Сега мисля много за смъртта.(Притихва до шепот.) Вторият път… вече не отстъпих…
Затворих се в банята… Ноктите ми бяха изпочупени до кръв.Стъргах, дълбах стената, глината, варта, но в последната минута отново ми се прииска да живея. И въжето се скъса… В крайна сметка аз съм жива, мога да се докосна. Само едно нещо… не мога да спра да мисля за нея… за смъртта.
Когато бях на шестнайсет години, баща ми почина. Оттогава мразя погребения… онази музика… Аз не раз бирам защо хората разиграват този спектакъл? Седях до ковчега, още тогава разбирах, че това не е татко, че татко ми тук го няма. Тук беше нечие студено тяло. Обвивка.
Всичките девет дни сънувах един и същи сън… Някой ме викаше… постоянно ме викаше при себе си… А аз не разбирах: къде да отида? При кого? Започнах да мисля за близките си хора… много от тях никога не съм виждала и не съм познавала, те са умрели, преди да се родя. Но из-
веднъж видях баба… Баба ми е умряла отдавна, даже нейни снимки не са ни останали, а в съня си аз я познах. При тях всичко е другояче… Уж ги има, а все едно ги няма, нищо не ги прикрива, нас ни прикрива тялото ни, а те не са защитени с нищо. После видях татко… Татко все още беше
весел, земен, какъвто го познавах. А всички други хора там, някакви такива… такива едни… все едно съм ги познавала, но съм забравила. Смъртта е начало… начало на нещо… Само дето не знаем на какво… Мисля и мисля. Бих искала да се изтръгна от този плен, да се скрия. А доско-
ро… Как танцувах сутрин пред огледалото: аз съм красива, аз съм млада! Ще се радвам! Ще обичам!
Първият… Красив руснак… С рядка красота! В Абхазия за такива мъже казват: „Мъж за семе.“ Беше засипан със земя едва-едва, с маратонки и военна униформа. На другия ден някой свали маратонките. Ето го, убит…А после, по-нататък? В земята – какво? Под краката ни…под подметките ни… Там долу или на небето… Какво има там, на небето? А е лято и морето шуми. И цикадите. И мама ме праща до магазина. А той лежи убит. По улицата минават камиони с оръжие и автоматите ги раздават като хляб. Видях бежанци, показаха ми, че това са бежанци, и
аз си спомних тази забравена дума. От книгите си я спомних. Бежанците бяха много: кой с кола, кой на трактор,кой пеша. (Мълчи.) Нека поговорим за нещо друго, а?Например за кино… Обичам киното, но ми харесват западните филми. Защо? В тях нищо не напомня нашия живот. Там мога да си измислям каквото си искам… да си фантазирам… Да си сложа друго лице, защото моето ми е омръзнало. Тялото ми… дори и ръцете ми… Тялото ми не ме устройва, твърде много ме ограничава. Тялото ми е все едно и също, винаги едно и също, а аз съм различна, аз се променям… Слушам думите си и мисля, че това не бих могла аз да го кажа, защото не знам такива думи и защото съм глупава и обичам бял хлаб с масло… Защото още не
съм обичала. Не съм раждала. А аз говоря това… Не знам– защо? Откъде се е взело всичко това в мен? Другият… Млад грузинец… Той лежеше в парка. Там на едно място имаше пясък и той лежеше в пясъка. Лежеше и гледаше нагоре… И никой не го откарваше, никой дълго време не
го прибираше. Видях го… и разбирам, че трябва да бягам нанякъде… Трябва… А накъде? Изтичах до църквата… Там нямаше никого. Паднах на колене и се молих за всички.
Тогава все още не умеех да се моля, още не се бях научила да говоря с Него. (Рови в чантата си.) Къде са ми хапчетата… Не бива! Не бива да се вълнувам… Аз се разболях след всичко това, заведоха ме на психиатър. Вървя си по улицата… и внезапно ми се приисква да крещя… Къде
бих искала да живея? Бих искал да живея в детството си…Там бях с мама като в гнезденце. Бог… Бог да пази лековерните и слепите! В училище обичах военни книги. И филми за войната. Представях си, че там е красиво. Там е ярко… ярък живот… Даже съжалявах, че съм момиче, а не момче и ако има война, няма да ме вземат. Вече не чета военни книги. Дори най-хубавите… Книгите за войната…всички те ни лъжат. В действителност войната е мръсна и страшна. Сега не съм сигурна – може ли да се пише за това? Не да напишеш цялата истина, а изобщо да пишеш?
Да говориш за това… Как после да си щастлив? Не знам… Объркана съм… Мама ме прегръща: „Дъще, какво четеш?“ – „Те се сражаваха за родината“ от Шолохов. За войната …“ – „Защо четеш тези книги? Те не са за живота, дъще. Животът – това е нещо друго…“Майка ми оби-
чаше книги за любовта… Майка ми! Аз дори не знам сега тя жива ли е или не. (Мълчи.) В началото си мислех, че не мога там… не мога да живея в Сухуми… А аз въобще вече не мога да живея. И книгите за любовта не ме спасяват.Но любовта съществува, знам, че я има. Знам… (За първи път се усмихва.)
През пролетта на деветдесет и втора година… Нашите съседи, Вахтанг и Гунала, той – грузинец, тя – абхазка,продадоха дома си, мебелите си и се приготвиха да заминават. Дойдоха да се сбогуват. „Война ще има. Заминавайте за Русия, ако имате някакви близки там.“ Ние не повярвахме. Грузинците винаги са се присмивали над абхазците, а абхазците не обичаха грузинците. Да… О-о! (Смее се.) „Може ли грузинец да полети в космоса?“ – „Не.“ –„Защо?“ – „Всички грузинци ще умрат от гордост, а всички абхазци – от завист.“ „Защо грузинците са толкова дребни?“ – „Не грузинците са дребни, абхазките планини са високи.“ Смеехме се, но живеехме заедно. Грижехме се за лозята… правехме вино… Винопроизводството при абхазците е като религия. Всеки стопанин си има тайна…Мина май… юни… Дойде сезонът за плаж… Първите горски плодове… Каква ти война! С майка ми не мислим за война – затваряме компоти, вaрим сладко. Всяка събота ходехме на пазар. Абхазкият пазар! Тези аромати… звуци… Мирише на винени бъчви и царевичен хляб, на овче сирене и на печени кестени. Деликатен аромат на джанки и тютюн, на пресовани тютюневи листа. Висят сирена… любимото ми сирене мацони… Канят купувачите на абхазки,на грузински, на руски. На всички езици. „Вай, вай, сладкият ми. Като не щеш – не купувай, но опитай!“ Още от юни спряха да продават хляб в града. Мама реши да се запаси с брашно в събота… Пътуваме с автобуса, до нас седна позната с детето си. Детето си играеше, а после започна да плаче толкова силно, все едно някой го е стреснал. И познатата ни изведнъж попита: „Стрелят ли? Чувате ли да стрелят?“ Шантав въпрос! Стигнахме до пазара, а насреща ни тълпа, хората бягат в ужас. Летят кокоши пера… Под краката ни бягат зайци… патици… За животните никога не си спомнят… и за това как страдат… А аз помня една ранена котка. И как крещеше петел, под крилото му стърчеше осколка… не съм нормална, нали? Мисля прекалено много за смъртта… сега съм заета само с това… И ето – вик! Този вик… Не един човек – тълпата крещи. А някакви въоръжени хора без униформи, но с автомати догонват женитеи им вземат чантите, вещите: „Дай това… Свали това…“ „Тези престъпници ли са?“ – шепнешком ме пита мама.Слязохме от автобуса и видяхме руски войници. „Какво е това?“ – попита ги мама. „Вие какво, не разбирате ли? – отговори ѝ лейтенантът. – Това е война.“ Майка ми е много плашлива, припадна. Замъкнах я в един вътрешен двор. От някакъв апартамент ни донесоха гарафа с вода…Някъде бомбардират… звуци от взривове… „Жени! Жени! Трябва ли ви брашно?“ Стои едно младо момче с чувал брашно, облечен е със синя престилка, с каквато при нас ходят хамалите, но той целият е бял, посипан е с брашно. Започнах да се смея, а майка ми каза: „Нека да вземем. Може би това наистина е война.“ Купихме брашно от него. Дадохме парите. И в този момент осъзнахме, че сме купили крадено. Купили сме от мародер.
Живях сред тези хора… Знам навиците им, езика…обичам ги. А откъде се появиха тези? Толкова бързо! С нечовешка скорост! Къде е било скрито всичко това? Къде…Кой ще отговори? Свалих златното си кръстче и го скрих в брашното, и портмонето с парите също скрих. Като някаква стара баба… всичко знаех вече… Откъде? Брашното…десет килограма… го носих на гръб до дома, пет километра. Вървях спокойно… Ако в този момент ме бяха убили, нямаше да успея да се изплаша… А хората… мнозина идваха от плажа … не тукашни… В паника, разплакани. А аз – спокойна… Сигурно съм била в шок? Да бях крещяла… крещяла като всички… Сега така мисля… Спряхме да си починем до железопътните линии. На релсите седяха
млади момчета: едни с черни ленти през челата, други – с бели. И всичките – въоръжени. Те дори ме подкачиха, посмяхме се. А недалеч дим се виеше над един камион… Зад волана седеше убитият шофьор… в бяла риза… Видяхме го! Как се втурнахме през нечия мандаринова градина… Цялата съм в брашно… „Хвърляй! Остави!“ – молеше ме мама. „Не, мамо, няма. Войната започна, а у дома няма нищо.“ Такива картини… Насреща ни се задава жигули…Вдигаме ръка. Колата ни подминава бавно, все едно е катафалка. На първата седалка – младеж и девойка, на задната – труп на жена. Страшно… Но някак си не толкова страшно, колкото си го представях по-рано… (Мълчи.) През цялото време искам да мисля за друго. Да мисля и да мисля. До морето – друго жигули: предното стъкло разбито… локва кръв… Търкалят се женски обувки. (Мълчи.) Аз,разбира се, съм болна… болна… Защо нищо не забравям?(Мълчи.) По-бързо! Исках да се прибера по-бързо вкъщи, на познато място. Да бягам нанякъде… И изведнъж тътен… И отгоре – война! Зелени… военни вертолети… И по земята… Видях танкове, те не се движеха в колона, а самостоятелно, върху тях седяха войници с автомати. Вееха се грузински знамена. Колоната се движеше в безпорядък; едни танкове бързо напредваха, а други се спираха до търговските будки. Войниците скачаха от броните и разби-
ваха катинарите с прикладите на автоматите си. Вземаха шампанско, бонбони, кола, цигари. Зад танковете се дви жеше автобус „Икарус“, пълен с дюшеци и столове. А столовете – защо?
Вкъщи веднага се втурнахме към телевизора… Свиреше симфоничен оркестър. Къде е войната? По телевизията не показваха войната… Преди да отидем на пазар, приготвих за консервиране домати, краставици. Изварих буркани. Та върнахме се и започнах да затварям тези буркани. Трябваше да правя нещо, с нещо да се занимавам. Вечерта гледахме мексиканския сериал „Богатите също плачат“. За любовта.
