Лира Литературно-рекламна Агенция
От днес, след дълго очакване, на българския книжен пазар е книгата на Светлана Алексиевич „Време секънд хенд“. Белоруската писателка спечели Нобелова награда за литература за 2015 г. Отличието се присъдено за нейното „многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.
У нас „Време секънд хенд“ излиза благодарение и на превода на Ангелина Александрова. Срещнахме се с нея да разкаже за „сблъсъка си“ с прозата на Алексиевич, за книгата й и за работата на преводача и редактора въобще.
Защо се забави тази книга толкова, след като беше обявена още миналата година?
По решение на издателя. Концепцията на „Парадокс“ е да издаде няколко книги на Алексиевич, освен „Време секънд хенд“ да излязат и „Войната няма женско лице“ и „Последните свидетели“. Авторката в момента прави промени по последните две книги.
Какво да очакваме от „Време секънд хенд“?
Книгата се състои от две части. Първата част е концентрирана повече върху миналото, а втората – върху най-новата история на Русия и разпада на СССР. Изцяло интервюта с най-различни хора, като започнеш с генерали от НКВД и стигнеш до таджикските гастърбайтери в Москва. Има разкази на участници в протестите през 1990 г. Има хора, които са се върнали от Афганистан. Има жени, изоставили мъжете си, за да последват бивши лагерници. Майка, която разказва за самоубийството на сина си – най-тежката глава за мен. Тази глава от 10 страници аз превеждах една седмица. Това е историята на разпада на СССР, разказана на микро ниво. По този начин, чрез преживяванията на отделния човек, без да се героизира, без да се окрупнява и разсъждава на едро, можеш да надникнеш през ключалката на прословутата руска душа и да ти станат ясни много повече неща, отколкото си мислиш, че знаеш, какъвто и специалист по Русия да си.
Художествена проза, документалистика, есеистика, какъв жанр е тази книга?
За пръв път ми е много трудно да кажа дали това е фекшън или е фикшън. Да, това са документални интервюта, но никой не е по-голям автор от живота. Нищо по-велико от историите, написани от живота, няма. Авторовата намеса е минимална. В текстовете са отбелязани в скоби реакциите на хората – усмивки, плач, задъхване. Нищо повече няма вътре, но както чуваш гласа на този, който разказва, така чуваш и гласа на авторката. Не мога да кажа дали е документалистика. Няма нищо такова, писано до сега.
Отношението към Алексиевич в Русия и Беларус е малко противоречиво. Това личи ли си в книгата?
Тя има една книга – „Цинкови момчета“, която разказва истории на воювали в Афганистан и техни близки. След като е провела стотици интервюта, за да я напише, след като тези интервюта излизат със съгласието на интервюираните, след като книгата излиза, тя започва да получава заплашителни писма от майките, които я обвиняват в светотатство. Те казват „Нашите деца си дадоха живота в Афганистан, а ти се отнасяш с тях по този начин!“ Тя отговаря „Не аз се отнасям с тях по този начин. Това се случва“. Да, те са герои, но са и обикновени хора и не можеш да откъснеш едното от другото. В Русия битува мнението, че Алексиевич е прозападна. Според мен тя е разказвачът с най-ясен глас по отношение на това какво е Русия. Ако в нейните книги се вижда нещо неприятно, то не е, защото тя си го е измислила, а защото нещата са така. Очевидно не е приятно да се вижда това нещо.
Това ли е причината да получи Нобелова награда?
Говори се, че Нобел се дава по политически причини. Смяташе се, че заради отношението към Путин тя е взела Нобелова награда. Алексиевич е майстор, тя борави добре с думите и разказва добре историята. Това, че историята е неприятна, не е нейна вина. Времената са интересни и да се разкаже нещо по различен начин би било лъжа.
Разкажи още за „Време секънд хенд“, какъв е езикът, стилът й…
500 интервюта, от тях в книгата остават около 50. По един от епизодите има сниман документален филм, т.е. режисьорката на филма е спомената за кратко в интервюто. Това е историята на една жена, която отдава живота си на затворник, когото е сънувала. Изоставя семейството, децата си и отива в някакво забравено от Бога място, за да бъде с човека, когото обича.
Като че ли всички тези истории могат да бъдат филмирани?
Да. Има много документални кадри от събития – пуча от 90-те, демонстрациите в Минск при последните избори в Беларус, които бяха фалшифицирани. Това е най-ценното, че всичко може да се докаже. Как ще го прочетеш, как ще го видиш – това вече е отделен въпрос.
Как ще приеме българският читател книгата и какво би му препоръчала да търси в нея?
Ако съжалявам, че книгата се забавя с излизането си на пазара, то е, защото смятам, че тя е изключително необходима в настоящия момент. Разчитам на това, че тя ще откърти от романтичния образ, който в България битува около Русия и ролята й. Не разчитам на еднозначно отношение. По начина, по който България се лашка между „Осанна!“ и „Разпни го!“, по същия начин ще се лашка и по отношение на книгата. Реакциите ще бъдат интересни, вероятно ще бъде обявена за соросоид или за платена от евреите, или от Америка. Други ще кажат, че Путин по някакъв начин е платил за нейната реклама, а трети ще кажат, че това не е вярно. Тази книга е необходима, защото историческият момент го изисква.
Две вече издавани през 80-те години книги на Алексиевич ще бъдат преиздадени – какво да очакваме от тях?
Книгите са издавани в началото на 80-те. Едната е „Войната няма женско лице“, другата е „Последните свидетели“. „Войната няма женско лице“ е книга, написана изцяло от интервюта с участнички във Втората световна война. По принцип се смята, че мъжете са воини, печелят битки, водят армии, а жените са там, за да превързват ранените и да даряват утеха по един или по друг начин. Никой не говори за загубите, които те са понесли емоционално, никой не говори за разрушените семейства или за невъзможността да се създаде семейство, след като ти си убивала, била си снайперист, например, и на пушката ти има издялкани 115 чертички за убитите немци. Тази книга също не е много долюбвана, защото руши още един стереотип в мисленето. „Последните свидетели“ е книга, написана от деца. А какво може едно дете да види във войната, никой от нас не може да си представи – какво е да прекрачиш трупа на родителя си и да продължиш напред, какво е да влачиш трупчетата на братчетата и сестричетата си, за да ги спасиш, какво е да нямаш какво да ядеш, как виждаш самолетите отгоре, какво мислиш за войниците. Възрастен човек ще го разкаже по един начин, но когато си 5-годишен, това изглежда съвсем различно. Когато си бил в лагер, защото не е останал никой жив, когато внезапно майка ти те намира – това е толкова дълбока история! Затова казвам, че нищо подобно не е писано.
Редактор си на „Убиец“ от Васил Панайотов, какво видя в тази книга, какво те впечатли?
„Убиец“ е много интересна книга, кратка, на границата между новела и роман, написана, както би писал Чък Паланюк в ранните си години, с динамика, подобна на „Боен клуб“. Езикът въобще не е фин. Историята е за мъж, преминаващ през криза на средната възраст. на мен ми беше интересно да работя по нея, защото напълно отговаря на описанието, което в американската литература се дава за т.нар. „роман на границата“. Героят постоянно преодолява някакви граници – географски, физически, психически. Той през цялото време прескача нещо, надгражда битието и себе си и това е най-интересното за тази книга. Много се надявам тя да е първата от няколко на Васил Панайотов. Самият той има нелеката съдба от риалити звезда да се превърне в доказан писател и само времето ще покаже колко успеше ще е в това.
Редактор си и на един от разказите в новата книга на Георги Томов – „Всичките дни“. Това какво ти донесе?
Според мен за първи път се прави такова нещо в съвременната българска литература – един автор, 13 разказа, 13 редактора. Аз имам честта да бъда в компанията на Веселина Седларска, Капка Тодорова, Райчо Ангелов, на хора, които се занимават с журналистика и книгоиздаване. Най-ценното на тази книга е, че тя е толкова многогласна, защото редакторите сме с различни гласове и всеки е получил възможността да си изпее неговата партитура по неговия начин. Същевременно книгата е много хомогенна, може би защото Жоро е майстор и знае как да пише. Сигурна съм, че всеки ще може да намери нещичко в нея.
В този контекст ти самата пишеш поезия…
Освен това превеждам и за Европейската комисия. Пиша поезия от гимназията. Везната в мен балансира – ако от едната страна имаш война, от другата имаш любов.
Това означава ли, че покрай работата си за Алексиевич и Панайотов пишеш повече поезия?
Аз пиша повече поезия заради мъжете, които ме ядосват. Когато спрат да ме ядосват, вероятно ще спра да пиша, но засега такива изгледи няма.
Ти си редактор, преводач и автор – много ли е различно?
Обединява ги това, че работиш с думи. Това, което най-много искам, е да ме оставят в един ъгъл да си превеждам.
Това ли е най-лесното?
Не, това е най-хубавото. Когато работиш с думи, няма лесно. Когато превеждаш, работиш с думите на друг, когато редактираш – също. Но носиш отговорност за това, което ще излезе като краен продукт повече, отколкото когато превеждаш. А като пишеш твоите неща, там си ти. По-малко отговорно е, защото към себе си носиш най-малка отговорност. Най-отговорно е редакторството, най-хубав е преводът.
